Братството на розата

— Временно. След като те убиеха, смятах да докажа, че си работил по своя инициатива. Евреин, решен да защити духовната си родина. Вече бях осигурил неуспеха на другите ти задачи, за да докажа, че си нестабилен. Израел щеше да бъде реабилитиран.

— Сигурно. И аз щях да съм мъртъв. Това ли наричаш обич?

— Да не мислиш, че ми е било лесно? — гласът на Елиът потрепера. — Кошмарите. Вината. Моята мъка не е ли доказателство, че не съм искал да го направя?

Сол презрително поклати глава.

— Думи. Кастор, Полидевк и аз. Какво, по дяволите, се случи с другите? Без Крис, още четиринадесет сираци.

— Мъртви.

— При подобни мисии?

Гърлото на Елиът се стегна.

— Не съм го нареждал. Бяха нещастни случаи.

— И с това си измиваш ръцете?

— Ти да не би да предпочиташ да бяха умрели за мъжете от президентската стая? Те бяха воини.

— Роботи.

— Но работеха за някого, чиито ценности бяха по-значими от тези на правителството им.

— Ценности ли? Искаш да говориш за…? — сърцето на Сол се сви. — Ето една, за която не си чувал никога. Никой не предава хората, които обича — той трепереше от изгаряща болка. — Ние ти вярвахме. Какво повече ти е трябвало? Всички искахме височайшото ти мнение. Обич? Ти си така отвратително надменен и си мислел, че това е твое право. Искал си да спасиш света ли? Когато всички умрем, в тази шибана стая пак ще има посерковци. И смъртта на никой от нас няма да е променила положението. С изключение на удобството, което сме ти създали.

— Отклоняваш се от темата. Заради синове като теб и операции, които вие саботирахте, съм спасил кой знае колко невинни живота.

— Но Крис е мъртъв. Доколкото и мен ме засяга, това е отвратителна цена. Хей, аз не познавам тези други хора. Дори не съм сигурен, че ми харесват — Сол гледаше празно и едва се сдържаше. Поклати глава от отвращение и се изкачи на брега.

— Чакай! Не ми обръщай гръб! Още не съм свършил!

Сол не спря.

— Върни се! Къде мислиш, че отиваш? Не съм казал, че си свободен!

Сол се обърна от високото.

— Подчинението вече свърши. Синът трябва да утеши застаряващия си баща. Аз ли? Аз ще превърна последните ти дни в ад.

— Обаче не тук! Ако ме убиеш и ти ще умреш, и ще загубиш!

— Синът е пораснал достатъчно.

— Какво?

— И е поумнял достатъчно, за да унищожи баща си. Ти никога не си си давал сметка, че обичам Крис повече от теб.

Сол го погледна за последен път. Погледът му беше изпълнен с презрение. Рязко се обърна и гордо закрачи. Изчезна зад брега.

Реката шумеше. Елиът се опита да се изправи, но не му достигна сила. С треперещи крака се отпусна на брега. По време на целия спор се опитваше да не гледа към гористото хълмче през реката.

Но сега погледна. Беше объркан.

Кастор и Полидевк бяха там. Заедно с управителя на дома и един от екипа, разследващ едно самоубийство в убежището и което беше най-важно — снайперист.

Беше пресметнал всяка подробност. Сол имаше две възможности. Да се вслуша в здравия разум. Не беше ли целият спор достатъчно убедителен? Един човешки живот, този на Крис, не си ли струваше саможертвата?

„Или иначе да се опита да ме убие.

Ако Сол беше избрал първото, можех да изживея спокойно последните си дни, вероятно щях да се върна към мисията си и да спася още хора.

Ако Сол беше избрал второто? Опитвайки се да ме убие, щяха да го застрелят. При толкова свидетели, щяха да ме опростят. Краят пак щеше да бъде същият.

Но — Елиът се намръщи — нещо не беше наред. Сол бе действал по неочакван начин. Не избра нито едно от двете. Не беше убеден, но не се и опита да ме убие. Нищо не беше променено.

Освен.

Той изглеждаше прекалено сигурен. Внимателно обмисляше всяко свое действие, никога не се доближаваше прекалено много.

Беше ли усетил? Възможно ли е да съм го обучил по-добре отколкото си мислех? Може ли той да отгатва мислите ми? Не можеше да бъде.“

— Ти беше с тях — Сол се извърна и седна на върха на стълбището, в очакване.

— Какво? — Дон изненадано спря, като пусна на земята изкаляна бяла обувка.

— Трябва да се погрижиш за гардероба си.

Дон се вгледа в разпраното коляно на спортния си панталон от полиестер.

— Ходих на разходка.

— В гората. Зная. С тях — Сол посочи тенискортовете. Там бяха Кастор и Полидевк, един следовател, пристигнал с хеликоптер рано тази сутрин, и непознат мъж с присвити очи, който носеше дълъг тънък куфар. Вероятно вътре имаше стикове за билярд. А може би снайперистка пушка.

Приближавайки се откъм реката, Елиът стисна здраво риболовните си принадлежности.

— Ай, ай, той не е хванал риба.

— Какво искаше да кажеш с това, че съм бил с тях?

— Когато дойдох тук, първото нещо, което направи, бе да ме обвиниш, че искам да убия гост. Изпрати двама да ме пазят. После изведнъж те изчезнаха, така че аз проследих стареца до реката. Там той ми предложи възможност да го убия. Първо, никога не съм искал да го убивам и не зная за какво говореше. Но той говореше като луд, така че аз си тръгнах и ти никога няма да разбереш какво се случи после. Изведнъж бодигардовете се появиха отново — Сол посочи двамата мъже, седнали на шезлонги близо до него. — Какво би си помислил ти?

— Аз…