Братството на розата

Трябваше му един час, за да се справи с неприятните последици от случилото се в оранжерията. Лекари, които да прегледат Елиът преди да го отведат до стаята му. Специалисти, които да потвърдят липсата на експлозив. Най-накрая успя да се измъкне. В гимнастическия салон срещна един от прислужниците.

— Гризман да е тук?

— Преди минута излезе.

Дон затръшна вратата. Твърде нервен, за да чака асансьор, той се качи по стълбите. Гризман ще трябва да си смени дрехите.

Потен, той си повтаряше, че трябва да влезе пак във форма. Стигна до третия етаж точно, когато Гризман влизаше в стаята си.

— Хей, спри! Искам да говоря с теб!

Но Гризман не го чу. Затвори вратата на стаята си.

Дон стоеше вбесен в коридора.

— Копеле!

Изведнъж ударна вълна рязко раздруса краката му. Ушите му зазвънтяха от сътресението, когато вратата от стаята на Гризман изхвръкна.

— Не! — извика Дон, пълзейки към стаята. Останалите гости заотваряха вратите си. Той не им обърна внимание.

— Гризман!

Дон усети миризма на сяра.

Стаята беше разрушена. Касетофон, телевизор, компютър, всичко беше строшено, а стените овъглени. По леглото тлееха въглени. Противопожарната аларма пищеше.

— Гризман!

Кашляйки, той се добра до банята.

Тук! На пода! Слава богу, диша!

— Не може да говорите сериозно! Мислете, че…!

— Или ти, или те — Дон посочи към Кастор и Полидевк.

— Той е направил бомбата сам! — каза Елиът.

— И си я поставил? Странно! Тя почти го уби.

— Почти? Не е ли очевидно? Той е гръмнал за прикритие в банята!

— Но защо ще…?

— За да ме обвини, за Бога! Направил е номера с жиците, за да изглежда, че аз съм му ядосан и си го връщам!

— А може и вие сам да сте поставили жиците. За да го обвините. Да изглежда, че той си играе с бомби и една случайно му е гръмнала.

— Глупости! Мислите ли, че ако аз му бях поставил бомба, щеше още да е жив?

— Мисля, че според правилника, ако някой от гостите създава неприятности, трябва да го отстраня. Ще изискам разпити. Това, което най-много желая, е да ви изгоня и двамата, независимо чия е вината. Другаде си оправяйте проблемите.

Сол се мотаеше във фоайето и гледаше към асансьора и стълбището. Раните от изгорено му пареха, но той се чувстваше твърде превъзбуден, за да им обръща внимание. Преструваше се, че гледа към една витрина със спортни обувки, но изучаваше отражението върху нея на входа на ресторанта.

В седем часа нетърпението му бе възнаградено. Елиът, обграден от Кастор и Полидевк, слезе по стълбите. Влязоха в ресторанта. Сол почака една минута и ги последва.

Гостите веднага реагираха, като оставиха вилиците си. Бавно преглъщаха и гледаха към Сол и Елиът. После ставаха и си тръгваха. Тези, които сега влизаха, бързо се оглеждаха и се връщаха във фоайето. Помещението остана напрегнато тихо.

Въпреки че се бе обърнал към входа, Елиът изучаваше менюто и говореше на Кастор и Полидевк, като се правеше, че не вижда Сол.

— Искам онази маса — обърна се Сол към оберкелнера.

— Да ви предложа ли тази в ъгъла, сър?

— Не, онази срещу стареца ме устройва.

Не остави оберкелнера да оспорва. Прекоси и седна, така че да гледа право в Елиът.

Елиът се опитваше да не му обръща внимание. Останалите гости ставаха и си тръгваха. Заобиколен от празни маси, Сол продължи да го гледа.

Елиът отпи вода.

Сол направи същото.

Елиът отчупи парченце чеснов хляб.

Сол също.

Дъвчеха едновременно.

Елиът си избърса устата със салфетка.

Сол продължаваше да го гледа. Това му правеше удоволствие, защото използваше един от любимите трикове на Крис срещу баща им. Крис му бе разказвал за манастира: „Някои от нас бяха отчаяни от престоя си. Искаха да си отидат. Нямаха обаче смелост да го заявят. Затова решаваха да досаждат. А най-добрият начин е? Да се присмиваш на другите по време на ядене. Сядаш срещу някой и го имитираш. Няма защита срещу това. Опонентът ти попада в капан. Ти го следваш и той те следва. Не може да спре. Това го влудява. Най-накрая се оплаква. Ирония на съдбата. Игуменът на манастира не може да реши дали единият е виновен или другият халюцинира.“

Сол имитираше Елиът във всеки един момент.

Ръка на бузата.

Почесване по веждата.

Мъчителна въздишка.

Това продължи десет минути. Елиът изведнъж захвърли салфетката и се отправи към фоайето, последван от Кастор и Полидевк.

— Да не би да е от храната? — Сол се обърна към празния ресторант.

Слезе във фоайето озадачен, защото му бяха казали, че има посещение. Това бе позволено в почивния дом само при наличие на препоръки и без оръжие. Но той не можеше да си представи кой би искал да го види. Очакваше Елиът да му отмъсти.

Когато видя кой е посетителят му, стомахът му се сви. Той спря учуден. „Ерика? Но как…?“

Тя беше облечена в светлокафява пола и жълта блуза. Усмихна се, прекоси фоайето и го прегърна.

— Благодаря на Господ, че си жив.

Той трудно дишаше от обгърналите го ръце. Времето спря.

— Не мога да повярвам, че си тук! — каза той. Треперещ и объркан, той смотолеви: — Орлик? Как…?