Братството на розата

Това нямаше значение. Въпреки желанието си, не можеше да рискува да убие Елиът тук. От пристигането си първоначалните му намерения бяха да осъществи отмъщението и вече оцелял да се наслаждава на удовлетворението, че е изплатил дълга си в памет на Крис.

Неговият брат. Обзе го гняв. Концентрира се, за да прогони чувствата си. Сега целта му беше близка. Трябваше да се пречисти от извращенията, да достигне чистотата на самурай, да се докаже като професионалист. Такъв, какъвто Елиът го е учил да бъде.

Докато медитираше, достигна до дълбината на съвършената решителност и спокойствие. Като укрепи мислите, инстинктите и уменията си, той тихо си повтори една мантра. Още веднъж и още веднъж.

Отново и отново. Той почувства духа на брат му да се слива с неговия.

Крис.

Утрото бе мрачно. Облаците бяха надвиснали ниско, въздухът бе влажен и мразовит. Миришеше на дъжд. Тъмносиня голяма кола Чеви — без хромова боя, без светли стени. Без нищо, което да привлича вниманието, чакаше на чакълестия път пред вилата.

Двама прислужници напълниха багажника с куфари и сакове. След това го затвориха и изчакаха на разстояние.

Точно в осем вратата към вилата се отвори. Елиът, Кастор и Полидевк, обградени от охраната, излязоха на верандата. Дон вървеше плътно зад тях.

Елиът бе облечен в униформата си — черен костюм, жилетка и мека шапка. Той поспря, когато видя колата. След това се обърна надясно и погледна накриво Сол, който стоеше накрая на верандата, заобиколен от бодигардове.

Започна да пада подтискаща мъгла. Ноздрите на Елиът се разшириха с презрение. Напрегнатият момент продължи дълго.

Като се обърна рязко, старецът се хвана за перилата и заслиза по стълбите. Кастор отвори задната врата и я затвори веднага след като баща му седна. След това влезе отпред с Полидевк и завъртя ключа. Двигателят заработи веднага.

Колата тръгна напред, гумите й скърцаха на чакъла. Сол гледаше след колата, докато единственото, което виждаше, бе прозореца й. Съсредоточи се върху тила на Елиът и на силуета на шапката.

Но старецът нито веднъж не се обърна.

Колата ускори, а шумът й отслабваше. Скоро тъмносиният цвят се сля с зеленината на гората.

Като го видя да изчезва, Сол настръхна, сърцето му заби силно.

Дон приближи високомерно.

— Доста време трябва да почакаш, а? Двайсет и четири часа. Но ти се изкушаваш да изтичаш до мотопистата и да откраднеш една кола, за да ги догониш.

Сол погледна към пътя между дърветата.

— Или хеликоптера, който е отзад — продължи Дон. — Басирам се, че едвам се въздържаш да не опиташ, а? Със сигурност е изкушаващо, нали?

Очите на Сол бяха мрачни, когато се обърна.

— Върви и опитай — каза Дон. — Ето защо те изкарах от стаята ти тази сутрин. За да гледаш старият мъж как си отива и може би хладнокръвието ти щеше да се изпари. Направи го. Раздвижи се. Измъкни се и се опитай да го настигнеш. Откакто дойде тук си ми като трън в очите. Умирам да те видя разкъсан на парчета, поради неподчинение на нарежданията на Управителния съвет.

До този момент Сол не беше отговорил. Вместо това мина покрай него и смирено се отправи към вратата на вилата.

— Не? — извика Дон зад него — Не смяташ ли да създаваш неприятности днес? Охо… Е, добре, това е промяна.

Охраната обгради Сол, когато той отвори вратата.

— В такъв случай приятелю, върни се в стаята си и стой там — гласът на Дон прозвуча грубо. — Двайсет и четири часа. Това е споразумението. Утре сутринта можеш да го преследваш колкото си искаш.

Той се изпъчи.

— Вземи мерки, за да можеш да го намериш.

Сол го погледна с безразличие и влезе вътре.

Той бе обмислил всичко добре миналата вечер, като анализира най-различни планове.

Когато всичко беше преценено, в действителност остана само една възможност.

Дон опули очи. Трябваше да стане така, както виждаше нещата. Не можеше да се е случило. С мигновена бързина Гризман направи нещо с лакътя си, когато той влезе вътре. Изведнъж пазачите зад него се преметнаха назад, олюлявайки се и паднаха един върху друг. В този момент вратата на вилата се затръшна. Резето изщрака.

— Какво…? Господи!

Като се отделиха един от друг и се изправиха на крака псувайки, пазачите се втурнаха към вратата. Дръпнаха я рязко и започнаха да удрят по нея.

За разлика от тях, Дон бе замръзнал, невярващ и обезоръжен. Това не беше възможно. Чувстваше се толкова самоуверен, когато се подиграваше на Гризман. Можеше да заложи премията си, че злосторникът най-сетне е поставен на място.

Не, мамка му, не можеше да бъде! Гризман действително направи това — избяга.

— Мотопистата! — извика той. — Хеликоптерът! Спрете да удряте по тази проклета врата, задници такива! Препречете пътя му!

Дон вече се спускаше по стълбата. Обърна се наляво и се втурна към едната част на вилата.