Братството на розата

— Ако Гризман е искал това, би го направил. Нужна му е само малко преднина.

— Но защо, по дяволите, не го е направил? Какво е замислил?

— Кой знае? — Бодигардът издаде някакъв звук, подобен на хихикане. — Може би е искал да ни вбеси.

Предавателят рязко изпращя:

— Ето го! Виждам го!

— Къде? — изкрещя Дон. Гласът му беше непостоянен, защото държеше радиото близо да устата си. — Мотопистата? Или?

— Не, още по-близо! Глупавото копеле минава покрай пистата за джогинг и оранжерията!

— Какво?

— Тича по ливадите! Реката! Насочва се към реката!

Дон скочи, като загуби равновесие и почти падна. После се втурна към мократа от дъжда оранжерия. Двама от охраната тичаха след него. Други се заизмъкваха отнякъде.

Сол стискаше здраво Узито и се промъкваше през усилващия се дъжд. Краката му бяха като бутала, а гърдите му като мях. Чу подозрителни викове зад себе си. Изведнъж виковете станаха по-силни. Затича се, краката му се движеха бързо, адреналинът го изпълваше.

Зад него сякаш имаше сянка. В ляво. Погледна бързо в тази посока и реши, че явно си представя разни неща. Дори и така да беше, можеше да се закълне, че вижда Крис. Сякаш крачеха един след друг. После Крис скъси дистанцията. „Ти никога не си бил по-бърз от мен“ — мислеше си Сол. Почти се усмихна от превъзбудата. „Ти беше по-умният, а аз по-силният. Мислиш си, че можеш да стигнеш там преди мен, а?

Добре братче, обаче грешиш!“

Чу ехото от изстрел на пушка зад себе си. Напрегна силите си до край, краката му се изпъваха, догонваше Крис. Някакво Узи гърмеше в далечината. Сол почти се изравни с Крис. Все повече напрягаше краката си.

Изстрелите се чуваха все по-наблизо.

Крис изчезна, а Сол се изправи пред реката. Продължаваше да ръми. Той се насочи към брега, близо до мястото, където бяха спорили с Елиът. Спусна се през храсталака на склона. Достигна до скалиста повърхност.

И се потопи във водата.

Веднага се вцепени от студената вода. Силата на гмуркането му го запрати в тъмнината. Вълните на подводно течение го отнесоха. Той се извъртя под водата, като се опитваше да се вдигне нагоре до повърхността. Пренатоварените му дробове затрудняваха дишането му, не му достигаше въздух, задушаваше се. Когато дочу боботене в ушите си, той силно се изтласка, зарита с крака, изскочи на повърхността, пръскайки наоколо. Чуваше изстрели и се гмурна отново, когато куршумите започнаха да се плъзгат по водата.

Учуди го силата на течението. Там, където беше спорил с Елиът, водата изглеждаше спокойна. Но това е било нещо като прикритие за течението. Тук сякаш силни ръце го обгръщаха и го превъртаха. Той се издигна до повърхността още веднъж, заради липсата на въздух. Веднага щом пое въздух се гмурна отново. Толкова бързо, че не чу други изстрели, но и не достатъчно бързо, за да прецени колко далеч го е отнесло течението.

Успокои се щом разбра, че преследвачите му са изостанали. Сега му оставаше да се пребори само с реката. „Да се добера до другия бряг“ — продължаваше да си мисли. Разочарован откри, че е изпуснал някъде пистолета.

Но все пак беше жив. Първата стъпка от плана му беше изпълнена. Извади главата си над водата и започна да диша дълбоко. Зарита и се насочи към едно дърво на отсрещния бряг, потопено във водата на около сто метра надолу по реката.

Като гледаше унило към реката, Дон среса прогизналите от дъжд кичури коса на челото си. Той се чувстваше отпаднал и усещаше силните удари на сърцето си. „Този шибан Гризман — тихо кълнеше Дон. — От преследването му почти получих сърдечен пристъп.“

— Открихте ли нещо?

Един пазач поклати глава.

— Другият екип все още не е претърсил района.

Дон кимна. Веднага след като разбра какво възнамерява да прави Гризман, той съобщи по радиостанцията на останалите от охраната да се спуснат надолу по реката.

— Рано или късно той трябва да се покаже, за да глътне въздух. Водата е твърде студена, за да стои дълго вътре.

Пазачите продължиха да претърсват реката.

— Нищо не се знае — каза Дон, като отдели мокрите си памучни панталони от бедрата си. — Може да излезем късметлии. Може би копелето се е удавило.

Двама от охраната се извърнаха към него и свиха скептично вежди.

— Добре де, добре — каза Дон, — аз също не го вярвам.

Радиостанцията изпращя.

— Току-що го изпуснахме — съобщи глас.

Дон бързо се надигна от скалата, на която седеше.

— Кажи отново. Повтори — обърна се към радиото той.

— Изпуснахме го. На около половин километър от вашето местоположение. Тъкмо като стигнахме дотук, той изпълзя от другата страна и изчезна в едни храсти.

— Но аз не съм чул изстрели.

— Нямахме време. Искаш ли да преплуваме реката и да продължим след него?

Дон забеляза, че пазачите, които бяха около него се обърнаха, за да видят реакцията му. Той направи пауза и погледна към мрачното синьо небе.

— Една секунда — каза той и се обърна към охраната си. — Е, какво ще направите вие?

— Той не уби Рей — напомни му един от пазачите. — Можел е да го направи, но не го е направил.

— Значи ти казваш да го пуснем?

— Казвам, че не е убил Рей.

Дон помисли над това и най-накрая поклати глава. Натисна копчето за предаване на информация.