Братството на розата

— Всичките сензационни номера, които изиграхте, изнервиха толкова много гостите, че те не искат да излязат от стаите си. Ресторантът е пуст. Градините — безлюдни. Мога да изпратя голи танцьорки и няма да има кой да ги гледа. Мълвата за вашия… спор, ако можем така да го наречем, се е разнесла наоколо. Имате достатъчно пари да отидете далеч от тук — в Хонконг или Швейцария. Най-доброто за вас е това.

Неприятностите, които описваше, бяха отправени към Елиът, Кастор, Полидевк и Сол. Елиът и неговите придружители седнаха отделно от Сол. Бяха наблюдавани от охрана. Дон продължи:

— Така че ето такова е положението. Правилата на убежището позволяват почивният дом да приема служител, когато е в беда, но при условие, че той плати необходимата такса. Правилата не позволяват на управителя да търпи разрушителни гости. Свързах се с шефа си и му обясних проблемите тук. Влязох във връзка с Управителния съвет. Помолих да ме изслушат и получих съвет. Правилата на Абелар гласят: „Ако управителят има основателна причина“, а за Бога, нямам ли аз основателна причина, „може да инструктира гостите си да опаковат багажа си“ — Дон посочи към вратата — и да напуснат.

Елиът се изправи ядосан.

— И този мъж да се опита да ме убие, в момента, в който напусна границите?

— Казал ли съм, че ще му позволя да се опита да те убие? Ние не сме животни. Съветът е готов на компромис. Ти си платил за услуги, които не си получил. Така че, ето ти чек за остатъка от таксата. Така е най-справедливо. Ти си посветил живота си на професията. Заслужи тази възможност. Това, което ти даваме, са двайсет и четири часа. Достатъчно време за мъж с твоя опит. Ти можеш да изчезнеш завинаги, имайки предвид връзките ти. На разположение ви е цялата нощ. Починете си. Утре сутринта в осем — това е крайният срок. Искам ви вън оттук. И един ден по-късно Гризман също трябва да напусне. Може би след това останалите гости ще могат да се забавляват отново.

Като се завъртя на стола си, Елиът гневно погледна Сол.

Сол почти се ухили и сви рамене.

Слънцето безжалостно се потапяше зад планините, като пръскаше румена светлина през прозореца на Елиът.

— Това не променя нещата — избъбри неясно Елиът по телефона. — Не ме интересува колко мъже и средства са необходими. Искам тази долина да е окупирана утре. Искам го убит в момента, в който напусне почивния дом. Не, вие не слушате. Не екипа, който се опита да го спре, да стигне до тук. Какво ви става? Разочарован съм от загубите. Казах вече, искам най-добрите.

Ставите го боляха от здравото стискане на телефона. Той погледна сърдито.

— Какво означава, че няма по-добър от Гризман? Аз съм по-добър. Направете каквото ви казах.

Елиът затвори телефона и се обърна към Кастор. Полидевк беше отвън в коридора, където охраната, изпратена от Дон, пазеше Елиът и придружителите му под домашен арест.

— Потвърдил ли си резервациите?

Кастор кимна.

— Канадските авиолинии ще ни отведат от Ванкувър до Австралия. Утре вечер в седем часа.

— Това трябва да ни даде достатъчно преднина.

Кастор повдигна рамене.

— Но може би няма. Ромул знае, че никога няма да е в състояние да те намери след двайсет и четири часа. Възможно е да се опита да избяга оттук преди да са изтекли.

— Разбира се, че ще го направи. Аз на това разчитам. Той иска да тръгне след мен колкото е възможно по-бързо… и това е моето предимство.

— Не виждам как — намръщи се Кастор.

— Това, което казах на онзи идиот по телефона, е истина. Никой не е по-добър от Ромул. Освен мен и вие двамата. Аз го обучих. Мога да го разгадая. Грешката, която допуснах от началото е, че упълномощих други хора да ми свършат работата.

— Но ти поръча екип да блокира долината.

Елиът кимна.

— Ромул очакваше това от мен. Ако не бях осигурил безредие, той щеше да усети по-големия капан. Разбира се, екипът можеше да изкара късмет и да го убие.

Той присви замислено набръчканите си устни.

— Въпреки това се съмнявам. Пущинакът е неговият дом. Ако той излезе по пътя, по който е дошъл, дори сто човека няма да могат да обхванат планинските изходи.

Кастор се освежи.

— Все пак в този случай ще бъдем защитени. Пътят през планината отнема време. Той ще бъде далеч зад нас. Няма да може да навакса.

— Ето защо ще избере друг път.

Кастор посърна и като се намръщи отговори:

— Но кой път и как можем да го спрем?

— Постави се на негово място. Не е толкова трудно да предвидиш какво ще направи. По пътя на логиката, той има само една възможност.

— По твоята логика може, но…

Елиът му обясни. Кастор поклащаше глава впечатлен.

Слънцето почти залязваше. Сенките пробягаха по долината. В началото бяха пурпурни, после сиви, а скоро след това станаха черни, като се смесиха с мъглата.

Сол не забелязваше това. Той държеше стаята си затъмнена. Седеше с кръстосани крака, избистряйки съзнанието си и се подготвяше. Той знаеше, че вратата му бе наблюдавана от охрана, за да го предпазят от действия срещу Елиът, докато старецът бе все още в почивния дом. Предполагаше, че Елиът и придружителите му са също под наблюдение.