Братството на розата

— Той е мъртъв — Тя изглеждаше разтревожена. — Пусна ме да избягам преди да го убият. Каза ми къде е трябвало да отидеш. Ще ти обясня после — Тя се намръщи като видя лицето му. — Какво ти се е случило?

— Тези рани ли? — Той внимателно докосна бузите си, огледа фоайето и повтори думите й. — Ще ти обясня после — Усмихна се, предчувствайки как ще й разкаже случилото се.

— Не е само изгореното — тя поклати глава и се намръщи още повече.

— Какво тогава?

— Очите ти. Не зная как да го опиша… Те са…

— Продължавай. Какви са?

— Остарели.

Той потръпна сякаш го е ударил електрически ток. Имаше нужда да смени темата, защото се притесняваше.

— Да вървим — опита се да каже безучастно. — Ще ти покажа околността.

Слънцето беше силно. Главата му туптеше, докато се разхождаха по пътечката от бели камъчета към фонтана. Планината ги обгръщаше.

Той не бе забравил какво му каза тя: „Не мога вече да спя.“

— Лицето ти…

— Какво?

— Изпито е. Виж се. Отслабнал си. Блед си. Добре ли си?

— Аз…

— Какво?

— Почти го прецаках. Почти спечелих — очите му проблясваха, но все още бяха тъжни.

Тя ужасена го гледаше.

— Утре ще има разпити — каза той. — За да решат дали да ни изгонят. Веднага щом като той напусне територията…

— Не си струва това, което правиш — прекъсна го Ерика. — Променил си се. За Бога, тръгни си оттук. С кола съм. Можем да…

— Не и когато съм почти до края.

— Ти никога няма да свършиш. Чуй ме. Зная, че ти казах да отмъстиш. Но сгреших.

— Не си.

— Ти ще загубиш.

— Не, ако остана жив.

— Независимо как? Това вече не е професионално. Това е нещо лично. Не си емоционално подготвен за подобно нещо. Ще страдаш цял живот.

— Заради това, че съм отмъстил за брат си?

— Заради това, че си убил баща си! Твърде добре те е програмирал.

— На това разчита и той. Но аз ще го убия — Гласът му бе преизпълнен с омраза.

Ерика изведнъж разбра, че трябва да си върви. Наоколо витаеше смърт. Всичко беше грешка. Не бе чувствала такава погнуса досега.

Единствената й надежда беше, че ще успее да го съблазни да тръгне с нея. Тя реши да остане и за през нощта, но й оставаше само следобеда.

Разказаха си какво им се е случило, откакто се бяха разделили. Върнаха се в стаята на Сол и бавно се съблякоха. Ерика не се интересуваше от секса. Искаше просто да го успокои и да спаси душата му.

Но и докато се прегръщаха Сол трепереше от безпокойство. Знаеше, че не е възможно, но имаше чувството, че Крис лежи между тях. Някакви мъртви очи го провокираха.

Вина стягаше главата му. Не трябваше да е тук. Трябва да преследва Елиът.

Но самотата оставаше. Той изведнъж разбра, че заедно с Ерика стават трима на леглото. Не само той и Ерика, а и Крис.

— Обичам те! — възкликна той. — О, Боже!

Усещайки, че нещо ужасно се е случило, Ерика вече знаеше, че ще го загуби.

— Дори няма да останеш за вечеря?

Ерика с отвращение погледна към вилата.

— Трябва да вървя.

— Надявах се, че ще можеш…

— Да ти помогна? Не, грешиш. Това място е… Ела с мен!

Сол поклати глава:

— Не съм свършил.

— Няма значение дали ще го убиеш! Не виждаш ли? Той вече е спечелил. Елиът те погуби! — Сълзи се търкаляха по бузите й. Тя го целуна. — Загубих те преди десет години. Сега пак те губя — Тя тъжно поклати глава. — Ще ми липсваш.

— Ще съм готов след седмица. Тогава ще дойда с теб.

— Не!

— Искаш да не идвам ли?

— Не, искам! Но ти няма да го направиш.

— Не те разбирам.

— Зная — тя отново го целуна. — Там е работата.

Тя влезе в колата и избърса пълните си със сълзи очи.

— В случай, че греша, от посолството ще ти кажат къде да ме намериш.

— Знам едно място в Гърция — каза Сол. — Морето е толкова синьо…

Тя тежко въздъхна.

— Заклевам се, че е така! И вълните са едни…! Познай какво ми се иска?

Ерика трепереше.

— Мисля да си подам оставката. Ще се видим, любими! Пази се!

Тя запали колата и тръгна по алеята.

Той тъжно гледаше след колата. Усети празнина в душата си. Виеше му се свят, чувстваше се несигурен и объркан. Сякаш беше част от някаква перфектно затворена система, която се е повредила заради външно влияние. „Какво става с мен?“

Сол притеснено се запъти към стълбите на вилата. Внезапно разбра какво се опитваше да му каже Ерика. „Останах. Докато не накажа стареца, няма да отида при нея. Но тогава може да е много късно. Тя се предложи и аз вместо нея избрах баща си. Как би ме приела след това?“

Той си спомни за лошото си предчувствие относно почивния дом и се почувства прокълнат. Обърна се, за да се затича след една кола…

„Какво? Да я последвам ли? Да й кажа, че тръгвам с нея?“

Мислите за Елиът отново нахлуха. Стоеше като парализиран на стълбите и се взираше след колата. Напрежението в него нарастваше. Мъка разкъсваше душата му. Ще стигне до края, после по друг път. Какво да прави? Кой да избере? Сякаш Крис стоеше срещу него, а очите му го гледаха с обвинение.

Неподвижността му се замени с решителност.

Дон пристъпваше от крак на крак и жестикулираше ядосано към плувния басейн. Беше застанал зад френските прозорци на кабинета си. Въпреки че денят беше топъл и светъл, басейнът бе празен.