Братството на розата

Насочи хеликоптера надолу, за да огледа по-отблизо. „Така е по-добре“ — помисли си той. Бучейки все по-близо, той забеляза очертанията на трима пътника. Двама отпред и един отзад. Озадачи го това, че не се обърнаха да проверят суматохата след себе си. Приличаха на мъже, въпреки че този отпред носеше шапка. „Още по-добре“. После Сол се приближи достатъчно, за да види номера на колата през бинокъла си. Същият като на колата в почивния дом.

Побеснял, той връхлетя още по-близо и бързо. Вдясно напред се виждаше разчистен от дървета полукръг. Прогизнал от дъжда паркинг с подредени по него масички за пикник. Мястото беше пусто.

В ситуация на живот и смърт, просто я предизвикай, готов да умреш, ако се наложи. Няма нищо сложно в това. Само се стегни и действай. На това го бе научил преди години Ишигуро, инструкторът по джудо на Сол, в тяхното доджо. Сол се стегна и моментално взе решение, макар че не възнамеряваше да умре.

Той увеличи скоростта и забръмча по-близо до колата. Зави вляво и насочи хеликоптера към нея.

Мигновено се случиха много неща. За момент Сол видя разтревоженото лице на Кастор зад волана. Ако Кастор беше продължил по пътя, ако подпорите за приземяване на хеликоптера бяха докоснали колата, хеликоптерът щеше да загуби равновесие, да се завърти и да избухне в пламъци. Елиът щеше да е унищожен, но Сол нямаше намерение да умира с него.

Кастор реагира така, както Сол очакваше. Той бързо завъртя волана и зави в свободната посока към паркинга, масите за пикник и дърветата.

Сол направи същото, като се движеше паралелно с колата. Принуждаваше Кастор да не спира, вместо да го подтикне да се блъсне в дърветата. В последния момент, точно преди хеликоптерът да се е разпаднал от удара в дърветата, Сол издърпа ръчките и се спусна, като подкастри върховете на дърветата. Залепен за плексигласовия прозорец, той нищо не чуваше заради боботенето на перките. Знаеше обаче, че трябва да си представи трясъка на катастрофа под себе си.

Представа или не, той беше доволен. Рязко се завъртя и се спусна към паркинга, като забеляза предницата на колата разбита в един камък между дърветата. Сол бързо приземи хеликоптера, остави двигателя да работи, грабна двете Узита с пълнителите им и скочи на влажния чакъл. Дъждът плющеше по лицето му. Дори и когато спря, за да не го обезглавят въртящите се перки, той стреляше. Сол се втурна към смачканата кола, видя как струйки антифриз капят от радиатора и обсипа Чевито с куршуми.

Но имаше нещо нередно. Прозорците на колата не се счупиха. Вратите й не бяха се откъснали от куршумената канонада.

Сол се навъси. Колата беше бронирана. Прозорците бяха непроницаеми за куршуми. Той връхлетя през локвите към нея, като отново я засипа с куршуми. Те трополяха по прозорците и вратите, но нанасяха малко щети.

Никой не се движеше вътре. Сол внимателно се приближи и надникна през изпръскания от дъжда прозорец. Видя Кастор проснат върху счупения волан, кръв струеше от челото му. А до него Полидевк…

Манекен. Кукла, облечена в памучното сако на Полидевк.

А Елиът? На задната седалка лежеше настрани втори манекен, с черен костюм, а шапката му беше паднала на пода. Ето защо не се бяха обърнали при бученето на хеликоптера.

Той съзря монтираното на таблото радио за приемане и предаване и разбра веднага в каква страшна опасност беше. Рефлексите му го подтикваха да действа. Промъквайки се покрай колата към дърветата, усети куршум да ожулва рамото му. Друг куршум откърти кора от елата. Кората го цапна по челюстта.

Той не спря, за да се извърне и да стреля зад дървото. Не се чудеше кой стреля по него или как манекените са попаднали в колата. Той просто продължи да тича между дърветата и да печели дистанция, без да има време да мисли.

Защото радиото обясняваше всичко. „По дяволите, как не разбрах?“ — мислеше си той. „Защо бях толкова глупав? От момента, в който Елиът е напуснал почивния дом, той е поддържал връзка с вилата. Знаел е, че съм откраднал хеликоптера. Господи, та той е разчитал на това! Манекените са били скрити в колата още когато е тръгнал. Старецът е предвидил всичките ми ходове.“

А снайперистът, който стреляше по него? Трябва да е Полидевк, който е следвал Кастор в друга кола. Ако Сол не беше видял двата манекена и радиото, ако не се беше насочил към дърветата, щеше да попадне в клопка. Полидевк щеше да го убие. Елиът щеше да е победител.

Не! Сол безгласно стенеше. „Не! Няма да му позволя да ме победи! Трябва да го направя заради Крис!“

Той препускаше навътре през дърветата и дъжда, сменяйки посоката и знаеше, че Полидевк не го вижда. „Пътя“ — мислеше Сол. „Трябва да се върна на пътя“.