Братството на розата

Нещо трябваше да се случи, за да разруши патовата ситуация.

Някой трябваше да реагира първи.

Той реши. Решението беше условно. Но дълбоко в себе си Сол чувстваше, че е вярно. „Къде бих се скрил, ако бях на мястото на Елиът? Далеч от Полидевк, в бунгалото ей там. Щях да искам да видя какво ще се случи. На сигурно разстояние от Форда. Ще си стоя в бунгалото тук.“

Възможностите намаляха, поне теоретично. Той се обърна в дъжда към предполагаемите празни бараки и двете вляво.

— И така, ти се досети — стресна го старчески глас.

Сол се обърна рязко към пространството между двете бунгала.

И се намери шокиран лице в лице с Елиът. Старецът беше стоял скрит пред едно от празните бунгала. Сега вече се показа, подгизнал от дъжда.

Беше по-изтощен и съсухрен от всякога. Сви рамене.

— Добре, какво чакаш? Хайде, застреляй ме.

Сол искаше от цялото си сърце, но се изненада от себе си. Нямаше значение колко го притискаше яростта му, но не можеше да се застави да натисне спусъка.

— Какво става? — каза баща му. — Не искаше ли точно това? Моите поздравления. Ти спечели.

Сол искаше да изкрещи, но гърлото му се сви, едва дишаше. Гърдите му така го притиснаха, струваше му се, че ще смачкат дробовете му.

— Ти позна — каза баща му. — По дяволите, добре съм те обучил. Винаги съм казвал, поставете се на мястото на врага, когото преследвате. И ти отгатна. Усети, че ще съм в бунгало от тази страна.

Валеше толкова силно, че Сол не можеше да разбере от какво са мокри бузите му — дъждовни капки или сълзи.

— Гадно копеле!

— Не повече от теб. Давай — каза баща му. — Признах, че ме победи. Дръпни спусъка.

На Сол отново му бе трудно да говори.

— Защо? — дрезгаво промълви.

— Не е ли очевидно. Аз съм стар. Изморен.

— Все още имаш възможност.

— За какво? Да умра ли? Или да видя как умира още някое от децата ми? Гади ми се от това. Имам прекалено много призраци. Фурии. Там, на брега на реката, когато дойде да ме видиш, докато ловях риба, аз се опитах да ти обясня защо съм правил всичко това, за което ме обвиняваш.

— Не мога да ти простя, че уби Крис.

— Сгреших, че те помолих. Застреляй ме — оредялата сива коса на Елиът беше залепнала на челото му от водата. — Защо се колебаеш? Не се държиш като професионалист — черният костюм на Елиът беше провиснал трогателно, съвсем мокър. — Баща ти нарежда да го убиеш.

— Не — поклати глава Сол. — Щом го искаш, става прекалено лесно за мен.

— Вярно. Разбирам те. Отмъщението не би те задоволило, ако човекът, който мразиш, не се съпротивлява. Много добре. Ако това е начинът, нека е така. Тогава ти правиш избора си, поради неизпълнение на задълженията от моя страна.

Сол и Елиът се загледаха един друг.

— Не мисля, че можем да се сдобрим — каза Елиът. — Но се чудя дали не е възможно някакво неутрално положение. Аз съм твой баща. Няма значение колко ме мразиш — ние споделяме някаква връзка. Като услуга, в памет на времената, когато ме обичаше, остави ме да изживея последните си дни в мир.

Сол осъзна, че е говорил достатъчно дълго с него, за да могат Кастор и Полидевк да го застрелят, докато той се колебаеше на откритото. Елиът наистина се беше предал.

„Не, не тук, не сега“ — помисли си той. Не можеше да стреля. Не лице в лице. А баща му отказваше да се бори.

— След всичко, на което ме научи, аз се провалих.

Баща му вдигна вежди тъжно, въпросително.

— Или не си ме обучил достатъчно добре — продължи Сол. Наведе Узито. — Може би така е по-добре. Аз съм свършен. Отказвам се. Мамка й на агенцията. Мамка ти. Познавам една дама. Вместо да си играя игричките с теб, трябваше да отида при нея.

Баща му се замисли.

— Никога не съм ти казвал. През 1951 година. Вероятно си се чудил защо не съм се оженил. Виж, трябваше да избирам. Агенцията или… Е, не съм сигурен, че изборът ми е бил правилен.

Тресна гръмотевица. Старецът погледна към черните, търкалящи се облаци.

— Винаги съм се чудел какво е станало с нея — очите му се стесниха от носталгията. Тогава настроението му се промени и той придърпа костюма си. — Ти и аз, колко сме смешни само — звучеше, сякаш му беше забавно. — Да стоим на дъжда. На млад мъж като теб, като че ли не му пука да се намокри. Но тези стари кости… — той се подсмихна все едно се самоироинизира. — Слава богу, че всичко свърши — повдигна ръка. Трепереше. — Имам малко останало уиски „Уайлд търки“ в куфара ми. Едно питие може да е добре дошло. Да прогони студа.

— Ти си ни учил никога да не пием. Казваше ни, че притъпява ума и рефлексите.

— Не съм и очаквал да го споделяш с мен. Но сега, когато се оттегляш, какво значение има?

— Старите навици умират трудно.

— Знам. Прости ми. Без значение е колко усърдно се опитваш, но никога няма да си нормален. Още нещо, за което да ме преследваш.

Елиът се обърна вяло, пристъпи на верандата, защитена с тента от дъжда. Направи някакъв знак към бунгалото зад Форда. Полидевк нервно стоеше пред отворената врата, но като видя сигнала от Елиът, отпусна рамене. Почти моментално влезе обратно вътре и затвори вратата.

Сол се приближи към баща си.