Братството на розата

— Прекратете и се върнете във вилата.

— Повтори! — каза гласът. — Искането е одобрено.

— Той е извън териториите. Извън нашето пълномощие. Върнете се обратно във вилата.

— Роджър. Потвърдено.

Дон изключи предавателя. Пазачите продължиха да го гледат изпитателно.

— Между другото — добави той, като реши да ги насърчи — имам подозрение, че старецът е изпратил екипи да проверят изходите, в случай, че Гризман предприеме този вариант на действие. Скоро той ще се натъкне на снайперисти. Не искам някой от вас да попадне под прицела им.

— Това ми изглежда добре — каза един от охраната. — Не бях обзет от желание да заловя Гризман в неговото бягство. Да избяга и да се скрие в гората — това е негов специалитет.

— Е, сега това е проблем на Елиът — каза Дон. Въпреки че беше ядосан, сега той се почувства оживен, защото кризата бе отминала. — Направихме най-доброто, което можахме. Предполагам, че Гризман е оставил кола някъде там, когато е пристигнал, но тези гори са толкова гъсти, че ще му отнеме часове, докато достигне до нея. Дотогава Елиът ще бъде извън страната. Няма разлика дали Гризман ще стои тук двайсет и четири часа или ще се мотае в гората. И в двата случая старецът има преднина.

Той влачеше краката си изморено, когато тръгна обратно към вилата. Дъжд се стичаше по врата му. Дори и сега той се забавляваше.

— Това е адско нещо — каза той на пазача до него. — Понякога служител се опитва да избяга в почивен дом. Но да избяга от него? Особено ако не е извършил убийство тук. Това е ново нещо.

Трябваше да се вземат мерки, разбира се. Дон трябваше да влезе във връзка с началника си и да му обясни какво се е случило. Като прецени, че тази задача е толкова важна, дори не изчака да си облече сухи дрехи.

Отново във вилата, той дръпна пердетата на кабинета си. Докато говореше по телефона, гледаше през френския прозорец как дъждът правеше мехурчета в басейна. Той кихна веднъж и няколко пъти гласът му потрепери, поради студа от мокрите дрехи. Но общо взето успяваше да звучи делово и спокойно.

— Съгласен съм, сър. Управителният съвет ще иска подробен отчет. Сега изготвям един. Точката, на която искам да наблегна, е следната: Гризман избяга със сигурност. Приемам вината. Това не трябваше да се случва. Няма извинения. Но ние обещахме на стареца време и той все още практически го има. Няма причинена действителна вреда.

Разговорът приключи с това, че началникът на Дон предпазливо му обясни да изчака решението на Управителния съвет. Междувременно Дон го увери, че положението най-накрая е отново нормално.

Като се надяваше, че няма да има лоши последици, Дон затвори телефона. Той си глътна чашка бърбън и отиде в стаята си, където се кисна половин час в почти вряла вана. Емоциите му го тласкаха в различни посоки. От една страна все още се чувстваше ядосан. Гризман беше такава досада и причини толкова много неприятности, че Дон очакваше с нетърпение да се подиграе с него. И сега, този Гризман избяга и кучият му син предизвика дори по-големи неприятности. „По дяволите, надявах се, че ще успеем да го хванем преди да стигне до реката. Трябваше да застрелям копелето собственоръчно.“

От друга страна, Гризман най-сетне си бе отишъл. Кризата свърши. Почивният дом, както Дон каза на шефа си, се връщаше към нормалния си живот, ако изобщо нещо за това ужасно място може да се опише като нормално.

Като цяло Дон се чувстваше облекчен.

Той облече добре изгладени зелени панталони, чисто ново бежово карирано спортно сако. Като изпи още една чашка бърбън — това му бе лимитът за деня — той протегна ръцете си, най-сетне отпочинал. Слезе долу в кабинета си, качи белите си обувки на бюрото и включи пишещата си машина, за да започне рапорта си. Той се намръщи, когато рев от двигател премина толкова близо, че разтресе прозореца зад него.

„Сега пък какво?“ — помисли си той с отвращение.

Сърцето му натежа. Предчувствие за беда сви стомаха му и той се изплаши, че ще изхвърли бърбъна.

Сграбчи телефона и натисна трите копчета за свръзка.

Но това не беше необходимо. Юмрук удари по вратата. Преди Дон да има възможността да каже „влез“, командирът на охраната отвори вратата.

— Този проклет Гризман!

— Кажи!

— Цялата тази лайнарска история с преплуването на реката, бягството в гората!

— Разкажи ми!

— Той ни е баламосвал! Не е искал да отиде в гората! Преструвка! Искал е да ни дезорганизира! Веднага щом намалихме наблюдението на хеликоптера, той се върна! Това горе е той! Издигна проклетата птица!

„Мамка му!“ — помисли си Дон. И като се размисли за Управителния съвет, започна да се чуди дали ще се измъкне жив при това положение.

Сол трепереше в прогизналите си вълнени дрехи и му се искаше да извика възторжено. Двамата мъже, които охраняваха хеликоптера, бяха толкова отпуснати след бягството му, че не го видяха, когато пропълзя до оранжерията, после през пистата за джогинг до фонтана и най-накрая до градината, близо до самите тях.