Братството на розата

— Късметлия — Дон облиза устните си. — Изчакайте до полунощ и го преместете. Коридорите обикновено са спокойни по това време. Вие двамата — той се обърна към охраната — уверете се, че асансьорът е празен преди това. — Той се загледа в тялото. — Вие знаете как да го направите. Аз ще се заема с формалностите. Тъй като ще работите до късно, не е необходимо да ми докладвате преди утре по обед. Но искам дотогава да ми дадете всички документи — подписани. Също — той внезапно почувства, че трябва да излезе от банята — ще получите премия, както сме се разбрали. Използвайте обичайните обяснения. Внезапно е решил да си тръгне от дома тази вечер. Никой не знае къде е отишъл — докато говореше, той бързо мина край лекаря. — Искам да направите аутопсията тази вечер.

— Тестовете отнемат повече време.

— До утре на обяд. Разследващите скоро ще дойдат. Трябва да докажем, че светостта на убежището не е престъпена. Трябва да сме сигурни, че не е било убийство.

Вече в офиса си, Дон се наведе към вратата. Челото му бе мокро от пот. Беше успял да запази контрол над себе си по целия път дотук. Дори успя да понесе един разговор с няколко гости във фоайето, като се държеше уверено, сякаш нищо лошо не се беше случило. Но сега, когато най-после беше сам, нервите му не издържаха.

Той си наля два пръста бърбън и ги изпи на една глътка. Навлажни една кърпа в мивката до барчето си и я притисна към лицето си.

Единайсет месеца? Това ли беше казал докторът? Само още един месец и мъжът щеше да се измъкне оттук? Дон му завиждаше. Неговият собствен договор беше започнал едва преди шест месеца. Още половин година, а той се чудеше дали ще издържи.

В началото, когато получи тази длъжност, бе очарован. Година в рая. Съжаляваше, че ще бъде само една. Всичко за което си мечтаеше — безплатно и като добавка заплатата му от 100 000 долара. Наистина, подозираше, че толкова много добрини наведнъж не се получават, освен ако работата е някаква гадория. Но той беше работил двадесет години в разузнаването, бе организирал някои от най-големите операции. Системност, в това беше добър. Едно свято убежище беше нещо сложно, изтънчено. Изискваше се деликатност. Добре. Няма проблеми. Той беше специалист по обществени отношения.

Но никой не му беше казал за настроението тук. Никой не го беше предупредил, че ще има толкова много смърт.

Разбира се, че не. Само шепа хора знаеха какво в действителност става тук — бившите директори и разследващия съвет — и на тях им бе забранено да говорят. Защото ако тръгнеше мълва, кой щеше да е достатъчно луд да дойде тук? Кой щеше да иска да посвети живота си на професията, без концепцията за светите, неприкосновени убежища. Всеки има нужда от рай.

Но това беше ад.

Той не беше работил като открит оперативен служител. Никога не беше принадлежал на скритата секция, тъмната страна или мокрия екип, според различните жаргони. Той беше от главните офицери, работил винаги в кабинет. Преди да дойде тук беше виждал само три трупа. На един приятел и двама роднини, починали от естествена смърт, които спокойно си лежаха в погребалното бюро. Беше се отвратил.

Преди. А сега? Той потрепера.

Трябваше да се досети. Светите убежища бяха устроени за амбициозни хора, които губеха. Всичко, което можеш да си пожелаеш. На определена цена. С гарантирана безопасност. Това бе обещанието. Рай от сто акра. Но никой не гарантираше щастие. Дон, който трябваше да стои само една година, вече мечтаеше да отпътува поне до закусвалничката с хамбургери, където бе спрял по пътя от Ванкувър за насам. Късно нощем той сънуваше, че се разхожда в огромен, претъпкан магазин. Сто акра. Понякога му се струваше, че познава всеки сантиметър. Другите — тези, които бяха тук с години и трябваше да останат завинаги, чувстваха клаустрофобията, дори по-зле. Отдаваха се на страстите си за компенсация. Наркотици, алкохол и секс. Чревоугоднически угощения. Но колко можеш да се надрусаш, изпиеш, изчукаш или изядеш преди да ти писне? Стоте акра се смаляваха всяка секунда. Всеки следващ ден като предишния. С малки вариации.

Кога успя да се изтощиш толкова, въпреки всичките вариации?

Той не беше от хората, които се оплакват. Въпреки това, беше забелязал, че само губещите, които презираха плътското, намираха удовлетворение тук. Като провери библиотеката, откри, че те предпочитат спиритистки теми. Свети Августин. Учението на Буда. Колелото на съдбата. Интригуваше го как оцелелите след толкова бурен и активен живот се обръщаха към медитация и монашеска дисциплина.

А останалите, които не можеха да се приспособят? Те се тровеха, пръскаха си мозъка или умираха от свръхдоза наркотик, инжектиран в китките им. Може би си подхвърляха идеи един на друг. По-късно много от тях си стояха в сауната, докато припаднат и умрат от обезводняване или пиеха вино в горещите вани, докато кожата им не отичаше съвсем и умираха от кислороден глад. Но често, когато загубеха съзнание, те потъваха и се давеха.

Сол не обърна внимание на бодигардовете, когато излезе от стаята си. Бяха двама — както предната вечер. Дон не се шегуваше.