Братството на розата

— Ние ще разберем.

Изведнъж две широки коли се появиха измежду дърветата и свиха по завоя на алеята. Намалиха. Спирачките изсвириха. Преди да спрат, отстрани изскочиха мъже, облечени в спортни дрехи, също като тези телохранители, едри, с четвъртити лица и студени очи. Някои държаха пушки, други пистолети. Радиостанциите бяха провесени на раменете им.

— Изстрелите дойдоха оттам — първият от охраната посочи към възвишенията отляво и отдясно от другата страна на пътя.

Мъжете се спуснаха напред, когато вторият отвори вратата.

— Имат пет минути преднина — каза първият.

— Пътищата са блокирани.

Двама други, с удивително тихи добермани ги подминаха тичешком.

— Има един от другата страна на пътя — каза Сол. — На петдесет метра през дърветата.

— Досега ще е изчезнал — отряза един здравеняк.

— Съмнявам се. Мъртъв е.

Те се обърнаха тичайки и го изгледаха. След двадесет секунди изчезнаха.

Мъжът с ловджийската риза заключи портала. Другият погледна Сол:

— Ти идваш с нас.

Сол посочи оградата:

— А кой ще пази имуществото?

Шофьорите приближиха и извадиха пистолети.

— Добре — каза Сол и точно това имаше предвид. Ако убежището гарантира първокласна безопасност, пазачите, които са го намерили, трябва да бъдат негова охрана. Те знаеха малко за него. Все пак повече, отколкото останалите.

Поведоха го надолу по пътеката. Очакваше да види джип или друга солидна кола. Но беше Понтиак с високо окачване и големи колела, който можеше да се движи в гористи местности и да не затъва в калта.

Сол кимна одобрително и влезе отзад. Решетка от заздравен метал го отделяше от предната част.

Шофьорът дръпна лост, близо до ръчната спирачка и заключи вратата на Сол. Докато колата се измъкваше измежду дърветата, вторият пазач го оглеждаше през решетката. Пистолетът му бе подпрян на седалката.

— Ако исках концентрационен лагер…

— Ще имаш спокойствие. Първо трябва да получиш право на това.

— Как? С кръвна проба?

— Ако те допуснем като в хижа, как ще се чувстваш в безопасност? Отпусни се. Като те регистрираме, дори ще те почерпя едно питие.

— Ще ме почерпиш? Значи тук не е безплатно?

— Това да не са социални грижи?

— Не е и рая.

— Зелен си. Точно тук грешиш.

Понтиакът се спусна по алеята. Сол се хвана за седалката и се загледа навън. Видя метални кутии, поставени по дърветата.

— Фотоприемници?

— И звукови детектори.

— Тихо — каза шофьорът. — Да не си решил да му бъдеш екскурзовод?

Очите на втория се присвиха и се втренчиха в Сол.

Излязоха от гората.

Като видя мястото, той разбра. Докъдето поглед стига се простираше поляна. Вляво от пътя имаше игрище за голф, а зад него — езерце. От дясно гостите се разхождаха по пътеки от бели камъчета покрай цветни градини с пейки и фонтани.

Провинциален клуб. Парк.

Пътят водеше към неголяма сграда. Върховете й, очертани на фона, отново му напомниха Йелоустоун. Излетя хеликоптер.

Но той не си позволи да се разсее. Съсредоточи се върху мястото и се приготви за…

Какво? Не знаеше.

Понтиакът спря отпред. Отключиха вратата му. Първо слезе шофьорът, сетне другият телохранител, накрая Сол.

Застанаха от двете му страни. Изкачиха бетонните стълби към верандата, която се простираше по цялата ширина на сградата. Бе направена от ароматно кедрово дърво. От едната й страна той зърна края на тенискорт и чу ударите на топките. Играч, когото не можеше да види, се изсмя тържествуващо. „С настъпването на здрача ще трябва да преустановят“ — помисли Сол.

Тогава забеляза прожекторите, които ограждаха корта.

Часовои? Огледа градинаря с косачката, мъжа с бяло сако, тичащ с кърпи към кортовете, дърводелеца, който поправяше перваза на прозореца. Но те изглеждаха по-малко заети със задълженията си, отколкото със Сол.

Добре тогава.

Охраната го въведе през масивни двойни врати. Щанд за цигари и списания вляво и друг за спортни стоки вдясно. Минаха покрай магазини за дрехи, за плочи, дрогерия и стигнаха до просторна висока зала с огромни полилеи и лъснат под от твърда дървесина. Тезгях с пощенски пратки и отделения за ключове на стената отзад му напомни рецепция на хотел. Иззад бюрото припряно заговори служител:

— Той ви чака. Влизайте направо — и посочи бързо към врата с надпис „Частен вход“.

Минаха през нея. Охраната пусна Сол да върви напред по тесен коридор към втора врата без табела. Преди бодигардът с ловджийската риза да успее да почука, тя автоматично се отключи. Сол погледна зад себе си и видя камера над вратата, през която бяха минали.

Той вдигна рамене и влезе. Кабинетът бе по-широк отколкото бе очаквал, богато украсен, ексцентричен. Кожа, хром и стъкло. Стената срещу него представляваше прозорец от пода до тавана с изглед към кафенето и басейна, където хората се плискаха. Но точно пред него, зад плюшения килим на бюрото, седеше човек и бързо драскаше нещо върху гъсто изпъстрен лист хартия.

— Влез — каза мъжът, твърде зает с писането, за да вдигне очи.

Сол пристъпи, след него и бодигардовете.

— Не — погледна ги човекът. — Само той. Все пак чакайте отвън. Може да имам нужда от вас.

Те излязоха и затвориха вратата.