Братството на розата

Той спря. Не бе нужно да гледа вратата. Картата му показваше, че е на петдесет метра от пътя, отделена от него с гъсти храсталаци и дървета. Всичко, което трябваше да направи, бе да…

Нищо.

Все още. Слънцето бе твърде високо. Би се превърнал в прекалено ясна мишена. Най-доброто време да се придвижи, бе по здрач. Тогава ще е достатъчно светло, за да вижда наоколо, но достатъчно тъмно, за да не могат да се прицелят на голямо разстояние.

Свали раницата си, положи я на земята и разтри раменете си. Стомахът му бе свит. Досега контролираше нетърпението си. Целта му бе далечна. Предстоеше му да се справи с много неща. Но на петдесет метра от убежището? Елиът беше почти в ръцете му. Напрежението го разтърсваше.

Очакването бе агония. За да поддържа съзнанието си нащрек, той изучаваше околността.

Катерица притича по един клон.

Кълвач чукаше по близкото дърво.

Кълвачът спря.

Катерицата вдигна опашката си и застина.

Настръхна.

Извади пистолета си, сви се на земята и се обърна, за да се огледа. Бързо постави заглушителя. Само по себе си, внезапното замлъкване на кълвача би могло да не значи нищо. Но свързано с поведението на катерицата, то придобиваше смисъл. Нещо или някой друг бяха наблизо.

Положението му бе опасно. Да се защитаваш на 360 градуса, без да имаш понятие откъде може да дойде заплахата.

Ако имаше заплаха.

Трябваше да го допуска. Да мисли. Ако има снайперист, той не е зад теб. Иначе трябва да си го подминал. Досега би действал.

Тогава е пред теб или отстрани. Сол се довери на инстинкта си, не погледна назад, а се съсредоточи върху дърветата над падината, към пътя. „Чул ме е, че идвам и е чакал да се прицели. Когато спрях, се е зачудил дали не се е объркал. Изглежда не е свикнал с гората и мисли, че шумът е дошъл от животни.“

Но не можеше да се разчита на случая. Трябваше да разбере.

„А ако аз греша? Ако аз съм уплашил катерицата?“ Поклати глава. „Не, катерицата продължи да тича, след като ме видя. Нещо друго я накара да се вцепени.“

Пот капеше около очите му. Къде?

Нещо зелено бавно се премести към лявата му страна.

Раницата му беше отдясно. Той я прекатури наляво за заблуда, за да изглежда, че се е проснал на земята. В същото време се извъртя надясно, скри се зад един храст и се прицели в зеленото.

Мъжът в защитните дрехи насочи пушка към мястото, където бе паднала раницата. Сол стреля. Чу как заглушителят изпращя три пъти. Куршумите попаднаха в лицето и гърлото на човека.

Но не бе действал достатъчно бързо. Мъжът даде един изстрел точно преди да залитне. Не можа да извика, защото кръвта струеше от гърлото му. Шумът от пушката огласи гората. Куршумът уцели раницата.

Сол не взе принадлежностите си. Не се обърна да види дали мъжът е мъртъв. Нямаше време. Спусна се напред. Бягаше през храстите без да проверява има ли някой пред него. Нямаше значение. Изстрелът бе предупредил всички. Ще обърнат погледите си към гората и ще насочат оръжията си. Няма да могат да се свържат с партньора си по радиостанциите.

Ще знаят, че съм тук. Ще сигнализират за помощ и…

Сега или никога. Клоните деряха лицето му. Одраска се в един пън. Но продължаваше да тича. Изскочи измежду дърветата и изведнъж се оказа пред пътя.

Оградата бе висока.

С бодлива тел.

По дяволите. Без да губи темпо, той свърна към портала. Поне беше по-ниско.

Нещо изпука на асфалта зад него. Стреляха от възвишението. Той криволичеше в зиг-заг. Втори куршум се удари в павето пред него. Сол се блъсна в оградата. Шиповете късаха дрехите му, раздираха ръцете му. Трети куршум изплющя в телта, за която се бе хванал и рикошира към лицето му. Жегна го по бузата и я разкървави. Изкатери се с мъка, хвана се за върха и скочи.

Сви краката си, като се удари в земята и се превъртя.

Но нещо го спря.

Обувки и дънки. Сърдит мъж се бе прицелил с револвер Магнум към гърдите му.

Друг, облечен в кафява, карирана ловджийска риза, бе застанал встрани от него. Бе насочил пушката си към хълмовете.

Изведнъж стрелбата утихна. Разбира се. Бе достигнал убежището. Сега не смееха да го убият.

— Дано имаш добра причина…

Сол хвърли маузера си и вдигна ръце:

— Това е единственото ми оръжие. Претърсете ме. Сега не се нуждая от него.

— …за да дойдеш тук.

— Най-добрата. — Кръвта капеше от вдигнатите му длани, но той почти се смееше — Абелар.

Това бе всичко, което трябваше да каже, за да получи тук подслон.

Те го отведоха в прикритието на дърветата и наистина го претърсиха, цялостно, като го съблякоха.

Топките му се свиха.

— Казах ви, че имам само този маузер.

Провериха дрехите му.

— Какъв е този пакет, пришит от вътрешната страна на ризата ти?

Не чакаха отговор. Един от охраната разкъса пломбата, отвори обвивката и се намръщи.

— Документи.

Хвърли презрително пакетчето върху дрехите му:

— Обличай се.

— Кой стреля по теб? — запита друг.

— Мислех, че са часовои.

— Умник. Ние не стреляме по гостите. Ние защитаваме…

— Но все още не бях гост. Може би някой от вашите е помислил, че смятам да нападна.

— Сигурно. Сам човек. Да напада. Престани да се правиш на хитър. Кой беше?

— Не бих дошъл тук, ако всички ме харесваха.

Чу се рев на приближаващи машини.