Братството на розата

Пътят като по милост започна да става по-равен. Между склоновете, осеяни с борове, изпускащият газове камион спря на банкета, покрит с натрошени скали. Това позволи на движението да се изтегли напред. Сол включи Ийгъла на втора и увеличи скоростта. Гледаше уреда за измерване на топлината, чиято стрелка бе стигнала близо до максимума. Сега, когато двигателят заработи по-леко, стрелката започна да слиза бавно надолу. Той усети вятъра през отворения си прозорец.

Знакът за ограничение на скоростта показваше 80 километра. Той падна под ограничението и забеляза друг знак на френски и на английски, който предупреждаваше за остри завои. Склоновете се свързваха във V-образна форма и той се загледа в един висок връх между тях, все едно се прицелваше през мерник на пушка. Сол се промъкваше по лъкатушещия път, като потискаше нетърпението си.

„Още малко. Не бързай. Елиът разчита на това — да си толкова неспокоен, че да правиш грешки.“

Той продължи надолу по един виещ се път към гориста долина. От лявата си страна видя ледниково езеро, синьо като диамант. Вдясно — място за къмпинг, препълнено с каравани и реклами за конна езда и разходки сред природата. Въздухът бе сух и топъл.

Тези планини бяха заобиколени от почти еднакви долини. Бързо погледна картата, докато караше. Инструкциите на Орлик бяха точни досега и го отведоха на тридесет километра североизточно от Ванкувър. Но вече трябваше да разчита на чути мимоходом слухове. В края на краищата, когато е бил по-млад, никога не би му хрумнало, че ще има нужда от почивен дом? Сигурно убежище, може би, но…

Ето там. Той го видя на картата си. През два хребета е Манастирската долина. „Запомни това — беше казал Елиът. — Ако някога си достатъчно отчаян и се нуждаеш от почивен дом, помисли за монашеско уединение. Иди до онази долина. Търси надпис: «Ермитажът».“

Сол се бореше с желанието си да увеличи скоростта. Той премина по един мост, покрай рибар, който си пийваше бира „Лабат“. Ако това беше Манастирската долина, Сол трябваше да предположи, че рибарят е караул. Но засега картината беше чиста. Слънцето светеше точно отгоре и отражението му накара Сол да сложи тъмните очила. Залезът щеше да настъпи по-рано при тези притискащи го върхове, отколкото той беше свикнал. Въпреки че не можеше да бърза, той не трябваше и да се бави. Всичко беше въпрос на време. Трябваше да стигне там преди здрач.

Картата беше прецизна. Той достигна до Т-образно кръстовище и зави надясно, като подмина дървени бунгала. Пътят граничеше с буйно поточе. Чуваше плискането на водата. Като се изкачи на хребета, боровете затъмниха слънцето. Сол изруга.

Брат му никога повече нямаше да почувства прохладните сенки.

Сигурни убежища, почивни домове. Хората, създали убежищата на Абелар, са били мъдри. Те са разбирали, че краткосрочните цели са напълно противоположни на дългосрочните. Заплашваните и преследвани служители се нуждаели от надежда. А без това, какъв е смисълът да останат в професията? Неутрална зона за отдих е първостепенното. Дори и във „Франклин“ „свободата“ е била най-висшата цел на играта. Служителите се нуждаели от възможност да стъпят на такава земя и да кажат: „Е добре, победихте, но по дяволите всичко. Аз все още съм жив. По дяволите още нещо, това, че сте дошли да ме върнете обратно в играта. Вижте, аз дойдох тук. Аз съм неутрален.“ Гарантирано убежище, неприкосновено, където всеки опит за убийство е последван незабавно от наказателни мерки.

Но сигурните убежища били временни, построени за служители и наемни убийци. Какво ако се издигнеш толкова високо и си спечелиш толкова много врагове, че никога не би посмял да напуснеш сигурното убежище? Какво ако твоите преследвачи те мразят толкова много, че никога няма да престанат да чакат да излезеш? Няма да има значение колко голяма ще е охраната ти. Когато излезеш — ти все пак ще бъдеш убит.

Очевидно нещо по-добро е било нужно, а не само защитата, която превръща убежището в обикновен мотел. Колко голяма стая ти е нужна, колко плочи можеш да чуеш, колко телевизия да гледаш, преди стените да те притиснат. Постоянно повтарящия се дневен режим в края на краищата превръща сигурните убежища в затвор. Скуката става непоносима. Започваш да мислиш да се измъкнеш незабелязано, приемайки риска от преследване. Или, може би, ще им спестиш неприятностите, като си завреш пистолета в устата. Една седмици в безопасност? Прекрасно! Може би месец. Година? Или десет години? В място като църквата на Муун дори безопасността става проклятие.

Имало е нужда от нещо по-добро, по-трайно. Създателите на Абелар са стигнали до по-мъдро решение. Почивни домове. Вечни убежища. Напълно обезпечени. Абсолютно удовлетворение.

На определена цена. Изправен пред смъртна опасност, един изгнаник охотно ще плати необходимото за гарантирана неприкосновеност и всякакви удобства. Не сигурно убежище. Почивен дом. Винаги и завинаги. Отчаянието е възнаградено.

Имало е седем сигурни убежища Абелар.