Братството на розата

— Но когато си в безопасност, може да решиш, че ще се разправиш сам с останалите. Ще направиш така, че да ме убият и ще излезеш единственият победител в цялата ситуация.

— Твоята подозрителност обижда чувствата ми.

— Аз съм замесен в това само поради една причина — Елиът. С останалите ще се занимавам по-късно. Няма гаранция, че ще успея да се справя с всички. Ако ги взема по реда, по който ти искаш, може никога да не стигна до Елиът.

— Още един повод да си предпазлив.

— Не. Слушай внимателно. Имам въпрос. Ако не чуя това, което ме интересува, затварям. Ще отида при Елиът на своя глава. Ако нещо се случи с Ерика, ще дойда и при теб.

— И наричаш това сътрудничество?

— Въпросът. Предполагам — той знае, че съм избягал и какво стана с Ландиш. Ще се досети, че отивам при него. Ще се подготви. На негово място не бих стоял у дома. Бих потърсил най-сигурната защита, на която мога да разчитам, най-безопасното място. Къде да го намеря?

Дъждът блъскаше в прозореца. В тъмнината Сол стискаше слушалката и очакваше отговора на Орлик.

— Не обичам да ме заплашват.

— Лош отговор.

— Чакай! Какво става с…? Дай ми възможност! Елиът сега? Тогава другите в замяна на Ерика?

— Освен ако не науча, че я използваш като капан.

— Имаш думата ми.

— Отговорът.

Орлик въздъхна и му каза. Сол затвори.

Сърцето му се блъскаше. Мястото, което научи от Орлик, беше брилянтно. „Но какво друго очаквах?“ — помисли си той. Въпреки омразата си трябваше да признае, че Елиът е гениален.

Най-доброто, най-стриктно контролираното място за сражение. Крис би разбрал.

Широка черна лимузина бе паркирана пред къщата. Като я наближи, Орлик се намръщи. Гумите изскърцаха върху чакълестата алея. Той паркира Ситроена си достатъчно далече от непознатия автомобил — със задницата му към дъното на алеята. Изключи фаровете и мотора, но остави ключа на таблото. Внимателно излезе и се огледа в нощта.

Ако беше видял колата отдалече, щеше да спре и да обиколи къщата, да разузнае. Но автомобилът бе паркиран така, че той не би могъл да го забележи, докато не наближи края на алеята. Не би могъл да се отдалечи, без да събуди подозрението на посетителите си. Предполагаше, че в тъмнината освен неговите наблюдатели бяха скрити и други, затова нямаше избор. Трябваше да влезе, демонстрирайки пълно безразличие.

Няколко прозореца светеха. Там. Като наближи къщата, забеляза сянка вдясно от себе си, до ъгъла. Застанал точно под снопа светлина, силуетът очевидно се стремеше Орлик да го забележи.

Отляво песента на щурците внезапно спря. Значи и от тая страна имаше някой. Но и това предупреждение лесно можеше да се избегне, като не се правят движения. Орлик трябваше да се досети, че скритите караули искаха той да разбере къде са.

Наблюдават реакциите ми. Ако не съм направил нищо нередно, не би трябвало да изглеждам нервен. Ако съм извършил това, което те подозират, ще го докажа, като се опитам да избягам.

Не се и съмняваше кои са. След „изчезването“ на Сол от вилата до Лион, Орлик отведе Ерика на юг, в имението си близо до Авиньон. Искаше да я скрие, в случай че Сол се опита да я освободи, вместо да изпълни уговорката им. Сол никога не би могъл да намери това място. Френските власти не знаеха какво става. Така че кой си бе направил тази екскурзия? Кой още бе замесен и можеше да го хване тук?

Две заключения. Някой от неговия персонал е заподозрял нещо за изчезването на Сол и е направил донос срещу него. И второ: шефовете му са тук, за да го разпитат.

— Вие — каза Орлик на руски. — Надясно. Внимавайте, не стъпвайте назад. Има резервоар зад вас. Капакът му няма да издържи тежестта ви.

Не чу отговор. Усмихнат, продължи напред. Но не към главната врата, а към входа, близо до дясната страна.

Влезе и помириса телешкото с гъби за вечеря. Тесен коридор завиваше наляво покрай кухнята към светлините във всекидневната. Мускулест пазач стоеше пред една врата, заключена с катинар.

— Отвори — нареди Орлик. — Искам да я разпитам.

Пазачът изглеждаше враждебен.

— Това няма да им хареса.

Орлик повдигна вежди.

— Очакват ви — пазачът показа към коридора.

„Знам кой е доносничел срещу мен“ — помисли си Орлик. „На подходящо място е. Ще получи това, което заслужава.“

— Ще трябва да почакат. Казах ти да отвориш!

Пазачът се намръщи.

— Но…

— Глух ли си?

Избелил очи от яд, пазачът извади ключ и освободи катинара.

Орлик влезе.

В стаята нямаше никакви мебели, които Ерика би могла да използва като оръжие. Беше й позволено да носи джинси и фанелка, но обувките й бяха взети, за да не може да избяга, ако намери начин да се освободи. Коланът й, друго потенциално оръжие, също й бе отнет. Тя го погледна от мястото, където седеше, на пода, в ъгъла.

— Добре. Будна си — каза Орлик.

— Не мога да спя от тези светлини.

— Трябват ми сведения — Орлик се обърна, кимна на пазача и затвори вратата.

Прекоси стаята. Мрачен, той извади един съветски Макаров, 9-милиметров, изпод шлифера си. Тя не се уплаши.

Той се вгледа в нея. Беше замислен и решителен.

— Значи вече е време? — очите й бяха тъмни като въглени.