Бунтовници

е да загубиш близък. Загубил е майка си още съвсем малък. Не

е дълъг, че трябва да набия крачолите т р и пъти - и сивата

помня как беше починала, а само, че ходихме на погребение­

риза от Аскетите, която ми е прекалено широка. Ръкави­

т о й.

те с т и г а т до върховете на пръстите и аз навивам и тях.

Всяко помръдваш на лявата ръка предизвиква болка, зато­

- Само за кратко, снощи - отговаря т я . - Оставих го да

ва гледам да я движа бавно и за кратко.

скърби с хората от неговата каста така, както и аз скър­

Някои чука на вратата.

бях с моята. Но беше хубаво да се видим отново.

- Беатрис! - Тихият глас е на Сюзън.

По тона й усещам, че с това т е м а т а е приключена.

Отварям. Носи поднос с храна, който оставя върху лег­

- Жалко че това се случва точно сега - продължава

лото. Опитвам се да открия по лицето й следи от пре­

Сюзън. - Нашите водачи тъкмо щяха да извършат нещо

търпяната загуба - нейният баща, един от лидерите на

прекрасно.

Аскетите, не оцеля при нападението - но на него е изписа­

- Така ли? И какво точно?

на единствено кротка решителност, отличителен белег

- Не знам. - Сюзън се изчервява. - Знаех само, че нещо

на предишната ми каста.

има да става. Не че съм любопитствала, просто забелязах

- Съжалявам, че дрехите не са ти по мярка - казва т я . -

някои неща.

Сигурно ще намерим и по-подходящи, ако Миротворците

- Не бих те винила, дори да си любопитствала.

позволят да останем.

Тя кимва и продължава да ме разресва. Започвам да се

- И така съм си добре - отговарям. - Благодаря т и .

питам какво ли са замисляли водачите на Аскетите, сред

- Чух, че са те простреляли. Искаш ли да ти помогна да

които е и моят баща. Не ми остава нищо друго, освен да се

се срешиш? Или да си обуеш обувките?

чудя и да се мая на увереността на Сюзън, че каквото и да

Каня се да й откажа, но наистина имам нужда от по­

са готвели, е било нещо прекрасно. Ще ми се и аз да можех

мощ.

пак да си върна вярата в- хората. Ако изобщо съм имала

- Да, благодаря т и .

някога такава.

Сядам на стола пред огледалото и тя застава зад мен -

- Безстрашните носят косата си разпусната, нали? -

очите й покорно следят заниманието на ръцете, а не

пита т я .

собственото отражение. Не вдига поглед дори за секунда,

- Понякога - отговарям. - Можеш ли да ме сплетеш на

докато прокарва гребена през косата ми. Не задава въпро­

плитка?

си за рамото ми, за т о в а как са ме простреляли и какво е

Пъргавите й пръсти разделят косата ми на части и я

станало, след като напуснах скривалището, за да прекратя

сплитат на плитка, която ме гъделичка по гърба. Гледам

симулацията. Имам чувството, че ако успея някак да над­

втренчено отражението си, докато тя не приключва. Бла­

никна в нея, тя и в самото си сърце ще се окаже истински

годаря й, когато всичко е готово, и тя си тръгва с лека

Аскет.

усмивка, притваряйки в р а т а т а след себе си.

- Успя ли вече да се срещнеш с Робърт? - питам. Брат й

Продължавам да се взирам в огледалото, но не себе си

Робърт предпочете Миротворците така, както аз избрах

виждам в него. Все още усещам пръстите й да докосват

да се присъединя към Безстрашните, значи трябва да е ня­

тила ми, също както ме докосваха пръстите на мама в

къде наоколо. Зачудих се дали тяхната среща би приличала

последната сутрин, която прекарахме заедно. Очите ми

по нещо на нашата с Кейлъб.

се пълнят със сълзи. Люлея се напред-назад на стола, опит-

Bafiku се ga прогоня този спомен от мислите си. Боя се, че

със страховете сега.

ако сега ревна, няма да спра, докато не се сбръчкам като

Излизаме от сградата. Въздухът навън ме затиска, ся­

стафида.

каш е възглавница, с която ме душат. Лъха на зеленина като

На скрина забелязвам комплект пособия за шиене. В него

от листо, което си стрил между пръстите.

има ножици и два цвята конци - червени и жълти.

- Всички ли знаят, че си син на Маркъс? - пита Кейлъб. -

Чувствам се спокойна, докато разплитам плитката и я

Поне от Аскетите, искам да кажа.

разресвам отново. Разделям косата си надве и се уверявам,

- Не, доколкото ми е известно - отговаря Тобиас и

че пада равно и е добре пригладена. После я отрязвам до

хвърля бегъл поглед към Кейлъб. - И ще съм ти благодарен,

линията на челюстта.

ако не го споменаваш.

Как бих могла да изглеждам по същия начин, когато нея

- Няма нужда да го споменавам. Всеки, който има очи,

вече я няма и всичко се е променило? Невъзможно.

може сам да го види. - Кейлъб го поглежда начумерено. - На

Гледам, доколкото мога, да режа по права линия, използ­

колко години си, между другото?

вайки челюстта си за ориентир. Най-трудно е отзад, къ­

- Осемнайсет.

дето не виждам хубаво, затова правя всичко опипом, ста­

- И мислиш, че не си прекалено възрастен за моята малка

раейки се да стане добре. По пода около мен в полукръг се

сестричка?

сипят светлоруси кичури.

Тобиас се изсмива късо.

Напускам стаята, без да погледна отражението си.

- Тя не ти е твоята maaka.

- Престанете. И двамата - скастрям ги. Пред нас върви

+ + +

тълпа облечени в жълто хора и се насочва към широка нис­

ка постройка, направена изцяло от стъкло. Отразените