Чародей

Мерикара долавя отново славеевата песен през целия шум, този път наблизо и на отсамния бряг.

— Да не ме изложиш — шепне тя на Миша.

— Животът ми ти принадлежи, господарке — отвръща момичето и Мерикара я целува.

— Ти си го доказвала неведнъж и аз няма да го забравя никога. — Извръща се от Миша и тихо се отдалечава в мрака.

Забелязва я само Хесерет.

— Къде си тръгнала, Мерикара? — пита тя.

— Да удавя злите феи — отвръща момичето с евфемизма от тяхното детство. Хесерет свива рамене, качва се в колата и дръпва завесата.

Щом излиза от пътя, Мерикара спира и прави несръчен опит да изсвири като славей. Почти веднага една силна ръка я хваща за робата и брат й шепне в ухото:

— Моля те, спри, ще изпоплашиш всички славеи оттук до Беершеба!

Тя се обръща, бурно го прегръща и притиска с всичка сила, неспособна да промълви и дума. Той внимателно се освобождава, хваща я за ръка и я повежда мълком по брега на реката. Движи се бързо, с поглед на леопард — нито веднъж не се поколебава, нито се препъва в нещо. Не проговаря, освен, за да я предупреди за дупка или друго препятствие по пътя им. Тя го следва сляпо. След време, сторило й се колкото половината нощ, най-сетне спира, за да й позволи да отдъхне.

— Миша знае ли какво трябва да прави? — пита той.

— Ще държи завесите спуснати и на всички ще казва, че спя и не искам да ме безпокоят. Никой няма да разбере, че съм изчезнала.

— Докато спрат за почивка утре — уточни той. — Това е цялото време, с което разполагаме, за да се измъкнем. Готова ли си да продължиш? Тук пак трябва да прекосим реката.

Вдигна я без усилие и я понесе през водата, а тя се изненада от силата му. Беше като кукла в ръцете му. Остави я на отсрещния бряг и двамата продължиха пътя си.

След известно време тя го дръпна за ръката.

— Каква е тази ужасна миризма?

— От теб идва — успокои я той. — Или поне от оная, която ще заеме мястото ти.

Пред тях изникнаха две тъмни фигури и без да иска, Мерикара издаде къс, уплашен вик.

— Това са Таита и Мерен — успокои я Нефер. Заведоха я в един шубрак, където гъсти клони и листа ги скриваха от пътеката и Мерен отвори капака на носения от него фенер. При отвратителната гледка, която се разкри пред погледа й в жълтата светлина, Мерикара ахна отново. Беше труп, но до толкова обезобразен, че не беше лесно да се определи като човешки, като принадлежал на жена.

— Бързо! — казва Нефер. — Дай ми всички твои дрехи и бижута.

Мерикара се съблича гола и дава всичко на брат си. Таита й сочи малък вързоп дрехи — туника, пола и сандали, за да ги облече вместо своите.

Нефер коленичи до трупа и увесва на шията му скъпоценни огърлици, а по оголените кости на китките нанизва пръстени и гривни. Не успява да облече препаската и дрехите на Мерикара върху вкочанените останки, затова ги раздира на парцали и ги валя в прахта. После пробива палеца си и ги пръска със собствената си кръв. От мрака се разнася гаден хоров плач на хиени.

Мерикара потръпва.

— Усетили са миризмата на леш.

— Ще оставят само толкова, колкото Наджа да се убеди, че са те излапали диви животни. — Нефер се изправя. — А сега да тръгваме!

Колесниците чакат малко по-нагоре по течението. Нефер не иска да оставя следите им твърде близо до трупа на момичето. Когато вдига Мерикара до себе си в колесницата, той поглежда на изток и казва:

— Зорницата. След час ще съмне. Трябва да използваме оставащия час тъмнина, за да се отдалечим колкото може повече.

Когато зората разцъфна зад гърба им като букет рози, те вече преполовяваха склона на голямото плато, а в краката им се простираше безбрежната, мълчалива пустиня.

Гледката беше така величествена, че те неволно спряха, за да се полюбуват на безбрежното пясъчно море, вперили благоговейни погледи в далечината. Всички, освен Мерен. С омагьосания поглед на поклонник, прекосил половината свят, за да види статуята на своята богиня, той бе залепил очи в Мерикара, застаналата в първата колесница до брат си. През дългата нощ тя беше скрита от погледа му, но сега първите слънчеви лъчи играеха върху нея, а той бе вторачил в нея немигащи очи. Знаеше я от бебе, малката, палава и закачлива сестричка на най-добрия му приятел, но ето че от две годи беше я зървал. Времето бе сътворило чудо. Всяко нейно движение, всеки жест, всяко обръщане на главата, бяха изпълнени с грация. Всяка черта на лицето, всяка извивка на тялото й бяха съвършени. Кожата й имаше кремавия цвят на седеф, очите й бяха по-ясни и зелени от който и да е смарагд, гласът и смехът й бяха най-прекрасната музика, която бе чул някога.

Таита вижда изразът на лицето му и се усмихва вътрешно. Животът мисли за подновяването си и в най-тежките ситуации, казва си той, а гласно казва:

— Не бива да се мотаем дълго тук, Велики! Конете имат нужда от вода.

В основата на склона оставят пътя и поемат на юг, към Голямото горчиво езеро. Не спират, преди да стигнат до първия запас вода, оставен от тях на идване и се убеждават, че Хилто вече е минал оттук. От следите на тежко натоварените му колесници заключават, че той се движи много бавно и надали е кой знае колко далеч напред.