Чародей

Откриват с облекчение, че не е използвал всичката вода, а има четири непокътнати делви, което е достатъчно за животните, да издържат до следващия оазис при Цинала.

Мерикара бъбри и се шегува с Нефер и Таита, но не дава знак, че забелязва Мерен, нито поглежда към него, освен когато е сигурна, че не я виждат. Макар някога да се е отнасял към нея с царствено пренебрежение, сега е твърде смутен, за да я заговори. Все пак, тя е царица, макар и жена на мним фараон, а в неговите очи е най-малко богиня.

За стотен път застава в полезрението й, докато тя си почива в оскъдната сянка на акациево дърво. Този път тя вдига поглед и накланя глава. Той се покланя и казва:

— Привет, царице! Щастлив съм да те видя в безопасност. Ужасно се безпокоях.

Тя му хвърля продължителен поглед, изучаваш и преценяващ, за да си даде сметка за високия му ръст и могъщ раменен пояс. Забелязва колко дълга и гъста е станала косата му и не за пръв път този ден, усеща дъхът си да секва неизвестно защо.

— Мерен Камбис — отвръща твърдо тя, — когато си имах работа с теб за последен път, ти счупи любимото ми хвърчило. Мога ли изобщо да ти имам доверие?

— Напълно, царице! — отвръща той с чувство.

Когато конете са отпочинали, напоени и нахранени и всички се готвят за път, Мерикара се обръща към брат си с небрежен тон:

— Конете ти носиха цяла нощ допълнителното ми тегло. Мисля да ги оставя да си починат малко.

— И как ще стане това?

— Ще се прехвърля в друга колесница — казва Мерикара и отива при Мерен.

На следващия ден стигат оазиса Цинала, където заварват отряда на Хилто. Тук Нефер преразпределя равномерно товара и хората между шестнадесетте колесници и продължават към Галала малко по-бързо.

80

Минтака се намира на покрива на храма на Хатор, който тя, заедно с неколцина старци и жени, се опитва да направи отново обитаем за богинята, за да могат да се молят в нейно присъствие. Сградата може да е и на хиляда години — няма как да се определи — но някои от стенописите й са в превъзходно състояние. Покривът е друго нещо. Стихиите са били благосклонни, така че по-малките дупки не са от кой знае какво значение. Гнилите греди трябва да се съборят, за да не представляват заплаха за богомолците. Минтака наблюдава точно тази работа. Облечена е като останалите жени в износени дрехи и също като тях е обгоряла от слънцето. Животът е толкова различен от затвореното пребиваване в харема на Аварис. Завладяло я е ново непознато чувство на свобода и приятелство към околните.

Минтака се изправя и протяга тяло, като пази с лекота равновесие върху високата стена. Засланя очи с ръка и гледа към зелените поля просо и сложната напоителна система, която отвежда до тях бистрата вода от извора на Таита. Стадо добитък пасе по тучните ливади, но конете са малко. Като на всеки друг жител на Галала, тази липса й тежи.

След това, както във всеки от изминалите дълги самотни дни след заминаването на Нефер, насочва поглед към долината, оградена от голи безплодни хълмове, така различни от плодородните поля край града. Оттам трябва да се появи Нефер. Оглежда синкавата далечина без особена надежда — вече толкова пъти е била разочарована.

Внезапно присвива очи и сърцето й затуптява по-бързо. Там има нещо, нещо нищожно малко на фона на необятната небесна твърд, съвсем незначително, като перце, понесено от вятъра. Пясъчен дявол навярно, един от ония стълбове, които изведнъж се надигат над равната повърхност.

Отклонява поглед и бърше потно чело. Когато отново поглежда, облачето прах е вече по-близо и тя допуска надеждата до сърцето си. Чува се рог — облачето е забелязано от стражите на хълма. Хората наоколо спират работа и вперват поглед в долината. Отдолу се донасят детски викове, коняри тичат към конюшните, колесари бягат към возилата си, оставени на пазарния площад. Цари радостна суматоха.

Минтака няма повече сили да се сдържа. Спуска се по скелето от външната стена на храма, с пъргавината на подгонена от овощна градина маймуна. Шабако кара колесницата си през площада, покрай паметника на Тан. Отива към портите.

— Шабако! — Тя тича да го пресрещне. Пълководецът задържа конете и тя се мята в колесницата зад него. Впускат се през портите по разбития път. Облакът напира насреща им.

— Нали са те, Шабако? Нали?

— Мисля, че са те — отвръща мъжът, през свистенето на вятъра.

— Защо не караш по-бързо тогава?

На близкото възвишение се появява колесница и тя свива очи, за да разпознае водача й, но разстоянието е твърде голямо.

— Виж, господарке! Има син вимпел. — Шабако сочи парчето плат, пърхащо на бамбуков прът, високо над колесницата.

— Нефер! О, богиньо, благодаря ти! Той е!

Тя сваля кърпата от главата си и я развява, а Нефер подгонва конете още по-бързо.

— Искам да сляза! — Тя бие с юмрук по рамото на Шабако, за да подсили думите си. Той намалява ход и тя скача от колесницата. Затичва се срещу другата с разтворени обятия.