Чародей

Нефер прерязва ликото, с което са вързани четирите лапи на звяра. Усетила свободата, женската започва да рита и да драска във въздуха. Нефер докосва козината й до огненицата и тя избухва в пращящ, пукащ и искрящ пламък. Тя удвоява усилията си да се измъкне, но преди да я пусне, момъкът пъхва върха на кинжала между челюстите и прерязва ликото, което държи муцуната затворена. Тя я отваря широко и надава писък, неземен и ужасяващ. Нефер я хвърля на земята и малкото животно се стрелва напред, оставяйки подире си огнена следа, като надава такива писъци и вой, че косата на фараона настръхва.

Изважда още един чакал от торбата. По протежение на цялата редица се виждат огнени топки, които хукват в тъмата с квичене и вой, изпълнени с такава болка, че нощта се превръща в преизподня. Няколко животни се насочват назад към реката, но повечето, водени от инстинкта си, побягват към родната пустиня, а гарнизонът на Тане е точно на пътя им. Те налитат вкупом на коневръзите.

Щом пуска и последния чакал, Нефер изважда сабята и пришпорва коня в галоп. Препуска след горящите животни и вижда хората си от двете страни. Всички пищят като демони и допринасят за всеобщия смут.

Няколко чакала минават през сухата слама в яслите и тя пламва. Сцената се осветява от всички тези пламъци и придава неземен вид на настъпващата конница.

Пред погледа на Нефер най-близките стражи захвърлят оръжие и бягат с писъци, не по-слаби от тези на чакалите:

— Джинове! Помогнете! Тъмните легиони на Сет ни нападат! Ордите на ада! Бягайте!

Вързаните коне се изправят на задни крака и ритат. Изтръгне ли се някой кол от земята, скъса ли се дълъг главен ремък, двадесет коня виждат на един път свободата си и хукват през полята, подгонени от ревящите пламъци.

Нефер се наведе от коня и прободе един от бягащите пазачи между плещите, като остави внезапно отпуснатото тяло да се изниже от сабята. След това спря пред един коневръз, чийто ремък отказваше да поддаде под общите усилия на двадесет животни. Преряза го с един удар и подвикна на уплашените животни, които се насочиха с цвилене към вече свободните в полето. Шабако и хората му яздеха с него, крещяха и плющяха с бичове над конските глави, понесена напред вълна от хора и животни, смесена в едно цяло, осветено от пламъците на горящия отзад форт. И последните чакали загинаха от пламъка, овъглените им трупове останаха да лежат в зелената трева, а ездачите отгърмяха към хълмовете.

Шабако се появи от нощта и тръгна редом с Нефер. — В името на потта и семето на Сет! Това се казва забава! — След това се обърна и погледна назад. — Жалко, няма и помен от потеря. Една хубава сеч би била красив завършек на тая чудесна нощ.

— Обещавам ти колкото щеш такива развлечения — засмя се Нефер, — но сега трябва да овладеем хергелето, преди да са измрели от бягане.

Пришпориха здраво конете, минаха през галопиращата маса и се озоваха в първата редица. Смесиха се с нея и намалиха темпото от галоп в тръс, от тръс — ходом и накрая насочиха цялата огромна маса към пустинята и Галала.

Зората ги завари проточени в колона, по дъното на скалисто дефиле. Движеха се не бързо, но с постоянна скорост, като Нефер и Шабако водеха, а Мерен и хората му събираха изоставащите пред себе си.

Нефер присви очи срещу първите лъчи на слънцето и викна на Шабако:

— Води ги напред и поддържай темпото, а аз ще се върна да видя дали Соко и хората му не са се решили все пак да ни преследват.

По пътя назад Нефер срещна Мерен и още трима майстори на късото копие и сабята. Даде им знак и те пристигнаха при него в галоп.

— Ако все пак са тръгнали подире ни, няма да е зле да ги разубедим.

Нефер ги поведе назад по собствените им следи и когато дефилето се стесни, оставиха тримата войника да пазят конете, а той с Нефер се изкатери по стръмния склон.

Докато стигнат върха, слънцето се отлепи от хоризонта, но още не бе събрало сили, за да надвие нощния хлад и да натрупа прах и жега. Земята светеше с особеното, бледо сияние на утринна пустиня. Всяка подробност от дюни и скали, чудато извити дървета и хълмове, изпъкваше с неземна красота.

— Ето! — викна Нефер. Погледът на Мерен е остър, но неговият го превъзхожда.

— Десет конника. — Мерен се мъчи да скрие огорчението си, че не ги е забелязал пръв.

— Единадесет — поправя го Нефер и той не спори.

Засмива се весело.

— Чудесно съотношение, спрямо нас петимата.

— Ще ги срещнем там долу. — Нефер сочи клисурата. — На тясното. Няма да им позволим да се върнат в Аварис с вестите си. Оцелели няма да има.

— Това ме радва особено — смее се Мерен.

Стоят скрити зад скалите, с длани върху ноздрите на конете, за да не им позволят да пръхтят или цвилят и да издадат засадата. По средата на капана Нефер е заложил празен чувал от ония, в които носеха вързаните чакали. Натъпкали са в него наметките си, които не им трябват в засилващата се слънчева топлина.