Чародей

— Той принадлежи към божествения, не към човешкия ред — промълви тихо Таита.

— Но защо не пожела? Трябва да има някаква причина — настоя Нефер.

Таита не отговори веднага, а отиде да освободи гълъбите. След толкова време, крилете бяха възстановили перата си, но когато вървите от конски косми бяха развързани, те не пожелаха да отлетят. Единият запърха и кацна на рамото му. Таита го хвана внимателно с две ръце и го хвърли високо нагоре. Едва тогава той полетя край стената, към другарите си на върха.

Старецът погледа след него, а после се извърна и тръгна към пещерата. Нефер бавно го последва, с натежали от разочарование крака и сърце. В сумрака на пещерата Таита седна на един камък край вътрешната стена и се наведе да запали огън от клонки и конски фъшкии. Изпълнен с лоши предчувствия, Нефер зае обичайното си място насреща.

Двамата дълго мълчаха. Нефер се сдържаше, макар че загубата на сокола му причинява такава болка, сякаш е пъхнал ръка в пламъка. Знаеше добре, че Таита ще проговори, едва след като е готов. Най-подир Таита въздъхна и каза:

— Ще трябва да изпълня ритуала на Амон Ра11.

Нефер е смаян. Не бе очаквал това. За цялото време, което са прекарали заедно, Таита е изпълнил този ритуал само два пъти. Това състояние на транс, подобно на малка смърт, изцежда всички сили на стареца. Принцът знае, че Таита предприема тези страховити пътешествия в света на свръхестественото, само когато никакво друго средство не му е останало.

Нефер мълчи и наблюдава със страхопочитание действията на стареца, най-напред той стрива сухи билки в хаванче от алабастър и ги отмерва с глинена паничка. След това ги попарва с вряща вода от меден чайник. Парата е толкова люта, че очите на Нефер се пълнят със сълзи.

Докато настойката изстива, Таита донася от скривалището в дъното на пещерата торба от щавена кожа. Изсипва от нея шепа кръгли плочки от слонова кост и започва да ги прехвърля между пръстите си, като в същото време напява заклинанието за повикване на Амон Ра.

Плочките са десет на брой. Изработени са лично от Таита. Десет е мистично число с неведома сила. Върху всяка плочка е изобразен един от десетте символа на властта и всяко представлява миниатюрно произведение на изкуството. Докато напява, Таита прехвърля плочките и те щракат между пръстите му. След всеки стих на заклинанието, той духа върху плочките, за да им вдъхне живителна сила. Когато са приели топлината на тялото му, той ги подава на Нефер.

— Дръж ги и дишай върху тях! — наставлява Таита и докато момчето изпълнява задачата, сам той се поклаща в такт с магическите строфи, които напява. Очите му постепенно се оцъклят, докато се оттегля в недостъпните области на съзнанието. Вече е в транс и тогава Нефер слага плочките пред него, разделени на две купчинки.

След това проверява с пръст температурата на настойката, както го е учил Таита. Когато изстива достатъчно, за да не опари устата, той коленичи пред стареца и му подава купата с две ръце.

Таита я изпива до капка и в светлината на огъня лицето му побелява, като строителния варовик от кариерите при Асуан. Продължава да напява още известно време, но гласът му постепенно преминава в шепот и накрая заглъхва. Остава само шумът от хрипливото му дишане, докато старецът изпада под влияние на опиатите и транса. Отпуска се на пода и се свива като заспала котка край огъня.

Нефер го покрива с вълнен шал и остава край него, докато Таита започва да потръпва и да стене, а по лицето му потича пот. Очите му се отварят и се обръщат в орбитите си, като само бялото им се взира сляпо в мрака на пещерата.

Нефер знае, че в момента не може да направи нищо повече за стария човек. Той е далеч-далеч в царството на сенките, където момчето не може да го стигне. Не може и да търпи повече ужасното страдание, което магът сам си причини. Изправя се бавно, взема лъка и колчана от дъното на пещерата и се навежда да надникне през изхода й. Жълтото слънце виси ниско над трептящите в мараня хребети на хълмовете. Изкачва дюните на запад и когато поглежда надолу, сърцето му се свива. Мъката по загубената божествена птица, притеснението за Таита, изпаднал в агонията на мистичен транс, както и мрачното предчувствие за онова, което може да научи в него, го подгонват по склона, сякаш бяга от опасен хищник. Пясъкът се свлича със съскане под стъпките му, той тича устремно по склона на дюната. Сълзи на ужас пълнят очите му, стичат се по бузите му, размазвани от вятъра, а той тича, докато плувва цял в пот, гърдите му се надигат в бърз ритъм, а слънцето вече допира хоризонта. Най-накрая се обръща назад към Гебел Нагара и когато стига пещерата, наоколо цари тъмнина.

Таита още лежи свит под шала, но сънят му е вече спокоен. Нефер ляга до него и след малко също потъва в сън. Сън неспокоен, смущаван от кошмарни видения.