Чародей

Събужда се при първия светлик на зората, надникнал през отвора на пещерата. Таита клечи край огъня и пече месо от газела. Видът му е болнав и бледен. Подава с върха на бронзовия нож опечено парче месо. Момчето усеща изведнъж вълчи глад, сяда и се нахвърля върху месото. След като изяжда трето крехко и вкусно парче месо, то най-накрая проговаря:

— Какво видя, Таита? Защо избяга божествената птица?

— Не стана ясно — отвръща Таита и Нефер разбира, че знамението е неблагоприятно и Таита го крие, за да не му причини болка.

Хранят се мълчаливо, но момчето вече почти не усеща вкуса на месото. Накрая пита:

— Как ще заложим мрежата утре, щом освободи примамките?

— Царствената птица няма да дойде вече в Гебел Нагара — отвръща старецът.

— Значи, никога няма да заема трона на баща си? — пита Нефер.

В гласа му се таи огромна мъка и Таита смекчава удара.

— Ще трябва да вземем твоята птица от гнездото.

— Но как ще научим къде е? — пита Нефер с жален глас, като спира да яде.

Старецът кима окуражително.

— Знам къде е. Казано ми бе в транса. Но ти трябва да се храниш, за да пазиш силите си. Тръгваме утре преди зори. Чака ни дълъг път.

— Ще има ли малки в гнездото?

— Да — отвърна Таита. — Соколите имат поколение. Малките са почти готови да полетят. Твоята птица е там — заключи старецът, като добави наум: „Или бог ще ни каже друго“.

9

В черния мрак преди зората, двамата натовариха на конете пълни водни мехове и се метнаха върху голите им гърбове. Таита поведе, като заобиколи скалата и пое полегат път към хребета на хълмовете. Когато слънцето се показа над хоризонта, Гебел Нагара беше далеч зад тях. Нефер погледна напред и остана смаян: неясните очертания на планината, сини на синия небесен фон, си оставаха така далечни, че изглеждаха нематериални — направени по-скоро от въздух и мъгла, отколкото от пръст и скали. Усещането, че вече я е виждал, обзе отново Нефер и известно време той не можа да намери обяснение за него. След това промълви:

— Тази планина, — той я посочи, — там отиваме, нали, Таита? — Говореше с такава увереност, че старецът го изгледа продължително.

— Откъде знаеш?

— Снощи я сънувах — отвърна Нефер.

Таита се извърна, за да не види момчето лицето му. Очите на съзнанието му най-после започнаха да се разтварят, като пустинно цвете в ранна утрин. Започваше да разбира, как да повдига черната завеса, която скрива бъдещето от нас. Обзе го чувство на дълбоко удовлетворение. Слава на стоте имена на Хор, усилията му не са отишли напразно.

— Там отиваме, сигурен съм — заяви Нефер.

— Да — съгласи се Таита. — Отиваме в Бир Ум Масара.

Преди да настъпят часовете на най-жестока жега, двамата стигнаха група опърпани акации, притаени в дъното на дълбока клисура. Корените им смучеха вода нейде дълбоко под земята. Когато разтовариха и напоиха конете, Нефер огледа наоколо и веднага установи, че някой е бил тук преди тях. Той извика възбуден Таита, за да му покаже следите от колесници — десетина по негова преценка, — както и остатъците от лагерен огън и отъпканата почва на местата, където бяха лежали хората, докато конете бяха останали вързани за дърветата.

— Хиксоси? — попита принцът, фъшкиите бяха пресни — не повече от няколко дена. Отвън сухи, поради жегата, но влажни отвътре, както се убеди Нефер, разчупил едно парче.

— Наши. — Таита разпозна следите от колесниците. В края на краищата, сам той бе конструирал първите от тях преди много десетилетия. Изведнъж старецът се наведе рязко и вдигна малка бронзова розетка, наполовина потънала в пясъка. — Част от леко подразделение. Може би от фатийския гвардейски легион на Благородния Наджа.

— Какво търсят тук, толкова далеч от базата си? — попита объркан Нефер, но Таита само сви рамене и извърна лице, за да скрие тревогата си.

Старецът съкрати почивката и двамата продължиха, преди да се спусне слънчевият диск. Малко по малко, очертанията на Бир Ум Масара се втвърдиха и започнаха да изпълват половината небосклон пред тях. Постепенно започнаха да различават назъбените профили на отделни масиви, клисури и върхове. Когато стигнаха хребета на първата предпланинска верига, Таита провери снаряжението на коня си и погледна назад. Някакво раздвижване в далечината привлече вниманието му и той заслони очи с длан. На много левги оттук се виждаше мъничко перце прах. След известно време установи, че то се движи на изток, към Червено море. Може да е от стадо антилопи, а може и от колона бойни колесници. Нищо не каза на Нефер, който беше така погълнат от мисълта за божествената птица, че изобщо не отлепяше поглед от планината пред себе си. Таита докосна с пети хълбоците на коня и се изравни с момчето.

Когато по-късно спряха за нощувка по средата на планинския склон, Таита каза тихо:

— Днес няма да палим огън.

— Ще измръзнем от студ — възропта Нефер.

— Тук сме на открито и огънят може да се забележи от десетки левги в пустинята.

— Неприятел ли се крие в нея? — Изразът на момчето се промени и то погледна към притъмняващата равнина с тревога. — Разбойници? Бедуини?

— Винаги има врагове — отвърна Таита. — По-добре на студено, но живи.