Чародей

Настъпи ли привечерен хлад, те прибират гълъбите, сгъват мрежата и тръгват на лов. Таита се качва на скалата, където сяда кръстато и обхожда с поглед продълговатата долина. Долу ляга в засада Нефер, всеки път на различно място, за да изненада дивеча, когато дойде на водопой. Високо от наблюдателния си пост Таита прави заклинания за привличане на плячка, които почти всеки път докарват някоя вкусна газела, достатъчно близо за приготвената стрела на Нефер. Всяка вечер пекат плячката върху жарава от огън, накладен пред входа на пещерата.

Тя беше дала убежище на Таита през всичките години на отшелничество, след смъртта на царица Лострис. Беше неговата крепост, източник на силата му. Макар и новак, който не разбира много от магическите способности на Таита, Нефер не се съмняваше в тях и за миг, понеже всеки ден ставаше свидетел на проявленията им.

Минаха много дни, докато принцът разбере, че не бяха дошли при Гебел Нагара, само за да хване божествена птица: това беше само етап в обучението и възпитанието, с които Таита се занимаваше откакто го помни. Даже дългите часове мълчаливо и неподвижно очакване край примамките, сами по себе си също представляваха обучение. Таита го учеше да владее тялото и съзнанието си, да отваря непознати области на разума си, да се вглежда вътре в себе си, да чува в тишината шепот, за който другите остават глухи.

Когато привикна с тишината, Нефер стана податлив за по-дълбоката мъдрост и учения, които Таита искаше да му предаде. Седяха двама в пустинната нощ, под непостоянните фигури на звездите, вечни и в същото време ефимерни като вятъра и теченията на океана и Таита му разкриваше чудеса, които сякаш нямат обяснение, но могат да бъдат разгадани чрез изостряне на възприятията и разширяване на съзнанието. Принцът усещаше, че е стъпил в самото начало на това мистично познание, но усещаше в себе си нарастващо желание да учи безкрай.

Когато една сутрин Нефер излезе от пещерата, в сивия сумрак на зората забеляза няколко мълчаливи тъмни фигури, скупчени в пустинята под извора на Гебел Нагара. Отиде да съобщи на Таита и старецът кимна.

— Те чакат цяла нощ. — Наметна вълнена завивка и отиде при тях.

Разпознали сухата фигура на Таита в полумрака, те нададоха умолителни вопли. Бяха хора от пустинята довели при него децата си, поразени от Жълтите цветя, горящи в треска, покрити с ужасяващите белези на болестта.

Таита започна да се грижи за тях в лагера, изграден от бащите им край извора. Нито едно дете не умря и след десет дни племето остави пред входа на пещерата дарове: просо, сол и щавени кожи. После изчезна в пустинята. След тях дойдоха други, страдащи от болести или рани, нанесени им от хора и животни. Таита не върна нито един. Нефер му помагаше и научи много.

Независимо от грижата за болни бедуини, както и от нуждата да търсят храна, вън от часовете, отделяни за обучение, всяка сутрин неизменно ги сварваше клекнали край копринената мрежа до скалата.

Излъчваните от Таита спокойствие и увереност изглежда влияеха и на птиците, защото дивите в началото гълъби станаха кротки и послушни като кокошки. Те се оставяха да ги хванат с ръка и издаваха доволни гърлени звуци, докато ги връзваха към колчетата. После часове наред чистеха и редяха перата си.

На двадесетата утрин, Нефер зае, както обикновено, мястото си край мрежата. И както всеки път, без да поглежда Таита, той ясно усещаше присъствието му. Старецът клечеше със затворени очи, като гълъбите, и също като тях, сякаш дремеше. Кожата му бе набраздена от безброй бръчици и цяла посипана с тъмните петънца на старостта. Изглеждаше толкова тънка, сякаш всеки момент ще се къса като най-фин папирус. По лицето му нямаше никакви косми — ни брада, ни вежди — само тънки, безцветни като стъкло мигли. Нефер бе чувал баща си да казва, че безкосмието и дълговечността на Таита се дължат на кастрирането, но според него, зад неотслабващата мощ и жизнена сила на стареца се криеха и някои не така очевидни причини. За разлика от други части на тялото му, скалпът на Таита беше буйно окосмен — косите му бяха гъсти и здрави като на млада жена, само че сребърни на цвят. Старецът много се гордееше с тях и ги миеше редовно, разресваше ги и ги сплиташе в дебела плитка между плещите. Независимо от всичките си знания и преклонна възраст, старият маг не беше чужд на суетата.

Тази мъничка човешка слабост усилваше любовта на Нефер, до степен да я усети почти като физическа болка в гърдите. Много би искал да намери начин да я изрази, но съзнаваше, че Таита беше наясно с чувствата му, тъй като той знаеше всичко.

Посегна предпазливо да докосне ръката на спящия старец, но очите му се отвориха внезапно, напълно будни и внимателни. Нефер разбра, че Таита изобщо не дреме, а съсредоточава всичките си духовни сили, за да примами божествената птица при гълъбите. Разбра също, че собствените му разбъркани мисли и движението са повлияли по някакъв начин върху резултата от усилията на стареца, защото почувства неодобрението му така ясно, както ако беше изразено на глас.