Чародей

Младият принц се дръпна сконфузен и с усилие на волята застина неподвижен и съсредоточи духовните сили, както го учеше Таита. Все едно влизаше в царството на непознати сили през тайна врата. Времето течеше бързо, без някой да го брои или да съжалява за него. Слънцето достигна зенита и сякаш залепна за него. Внезапно крилете на чудото докосват Нефер. Сякаш го издигат над пустинята и той вижда какво става под него. Вижда Таита и себе си, клекнали край извора на Гебел Нагара, вижда проснатата около тях пустиня. Съзира ясно могъщата река, чиято долина очертава самия Египет. Вижда градовете и царствата, земите, разделени под двойната корона, вижда многобройни армии в боен строй, съзира долни машинации на безчестни люде, както и стремежи и жертви на достойни и добри. В този момент осъзнава собствената си съдба с яснота, която почти съкрушава смелостта му.

И пак тогава разбира, че днес е денят, в който ще долети божествената птица, защото най-после е готов да я получи.

— Птицата!

Думите прозвучаха така ясно, че за миг Нефер ги възприе като произнесени от Таита. Но устните на стареца оставаха стиснати. Той бе внушил мисълта в съзнанието на момчето, по оня тайнствен начин, който то нито можеше да осъзнае, нито да си обясни. Изобщо не се усъмни, че нещата са станали именно така, но в следващия миг това потвърдиха и гълъбите, чието диво пърхане даде израз на уплахата им от близка опасност.

Нефер с нищо не показа, че е чул и разбрал. Той не изви глава, нито вдигна поглед към небето. Не посмя да погледне нагоре, за да не изплаши птицата или да предизвика гнева на Таита. Но всяка негова фибра долавяше ставащото наоколо.

Царският сокол е толкова рядко създание, че съвсем малко са хората, които са го виждали в естествената му среда. Всички фараонски соколари през последните хиляда години го бяха преследвали и ловили, а понякога дори вземали пиленцата му, преди да се научат да летят. Притежанието на сокола е доказателство, че фараонът има благословията на бог Хор да владее Египет.

Соколът е превъплъщение на бога: в статуи и рисунки го изобразяват с глава на сокол, фараонът сам е бог и затова може да лови и да държи сокол, но сторилият това простосмъртен подлежи на смъртно наказание.

И ето, птицата е тук. Неговата птица. Таита изглежда я е омагьосал. Нефер усеща, как сърцето му спира за миг от възбуда и не може да си поеме дъх. Струва му се, че гърдите му ще се пръснат. И все пак, не поглежда нагоре.

След това чува сокола. Писъкът му е тих вопъл, почти изгубен в безкрая на небето и пустинята, но той разтърсва Нефер до дъното на душата — все едно сам бог му е проговорил. След няколко секунди соколът писва отново, точно отгоре, а гласът му е по-остър и заплашителен.

Гълъбите подивяват от ужас, дърпат се на вървите и бият крила с такава сила, че около тях се вдига бял облак прах.

Високо над главата си, Нефер чува падането на сокола. Спуска се с нарастващо свистене към примамките. Знае, че сега най-после може да вдигне глава, защото цялото внимание на сокола е съсредоточено върху плячката.

Вдига поглед и го вижда. Спуска се на фона на болезнено синьото пустинно небе. Божествена красота. Крилете му са присвити назад, а главата — изтеглена напред. Силата и мощта на тази птица карат Нефер да въздъхне шумно. Той е виждал соколи и по-рано — в соколарната на баща си, — но никога като сега, в цялата му дива грация и величие. По някакъв чудотворен начин, соколът сякаш става по-голям, а цветовете му — по-ярки, колкото повече приближава мястото на примамката.

Извитият клюн е обагрен в прекрасен жълт цвят, а острия връх е черен като обсидиан10. Очите са златни, с подобни на драскотини чертици във вътрешните ъгълчета, шията кремава с петънца като на хермелин, крилете ръждивокафяви и черни, цялото същество е така съвършено във всяка своя подробност, че у момчето не остава и сянка съмнение — това е въплъщение на бога. Пожелава да го притежава с непозната досега жар.

Приготвя се за момента, в който соколът ще падне върху мрежата и ще се оплете в многобройните и гънки. Усеща, че Таита също се напряга. Двамата щяха да скочат едновременно.

И тогава стана нещо невъзможно. Соколът беше изцяло отдаден на падането, скоростта му бе такава, че нищо не би могло да го спре, освен удар в меките тела на гълъбите. Но, противно на всички очаквания, той се отклони от траекторията си. Крилете промениха своя профил и за миг изглеждаше, че чудовищното въздушно налягане ще ги изтръгне от ставите. Въздухът над пръснатите по земята бели пера изсвири и соколът отново се извиси към небесния свод, за да се превърне за секунди в малко тъмно петънце на синия фон. Писъкът му се чу още един път, далечен и изпълнен с болка, и после птицата изчезна.

— Не пожела! — прошепна Нефер. — Но защо, Таита, защо?

— Намеренията на боговете не са достъпни за нашия разум — отвърна старецът и скочи с пъргавината на атлет, макар да бе стоял напълно неподвижен часове наред.

— Дали ще се върне? — попита Нефер. — Това беше моята птица. Усетих го със сърцето си. Моята птица. Трябва да се върне.