Чародей

Работят неуморно. До времето, когато новата луна на Озирис се показва като тънка бронзова ивичка на хоризонта, Дов и Крус са научили всичко, което Нефер и Мерен могат да им покажат. Тичат като един кон, с еднаква стъпка, с усет за стабилността и баланса на колесницата зад гърба им, използват силата и теглото си, за да не й позволят да се преобърне при завой, спират от галоп в рамките на разстояние не по-дълго от самата колесница, изпълняват незабавно и най-неуловимата команда.

Минтака докарва Мерикара в пустинята с друга колесница, за да наблюдават тренировките. Когато по пладне спират, за да напоят конете и да ги оставят да си починат, Минтака вика възторжено:

— Това е съвършено! На нищо повече не можете да ги научите. Няма какво друго да усвоят!

Нефер пие на едри глътки от меха, обърсва уста с опакото на ръката си и гледа замислено хребета на черните скалисти хълмове.

— Знам един, който няма да се съгласи с теб.

Момичетата заслоняват очи и проследяват погледа на Нефер. Виждат фигурата, кацнала високо горе, толкова неподвижна, че би могла да е част от скалата.

— Таита. Откога е там?

— Понякога ми се струва, че никога не е бил другаде.

— Има ли какво още да ви покаже? — пита Минтака. — Ако има, защо още не го е направил?

— Чака да го помоля — отвръща Нефер.

— Ами, върви да го помолиш — казва Минтака. — Ако не го сториш, ще отида аз.

Нефер се изкачва по хълма и сяда редом с Таита. Известно време мълчат, а после Нефер мълви:

— Пак имам нужда от теб, стари татко.

Таита не отговаря веднага, а само мига като стара сова, измъкната от леговището си при изгрев-слънце. Той не може да има син и никой досега не го е наричал татко.

— Ти можеш да ми помогнеш. Какво още трябва да направя?

Таита промълвя тихо след продължителна пауза:

— Крус усеща кога ще пуснеш стрела или ще хвърлиш копие. В този момент вдига високо десния крак и бие с копитото. Дов се стряска от това.

Нефер мисли малко и казва:

— Да, и аз усещам някакво трепване в момента на хвърлянето.

— То може да промени прицела ти с цял палец.

— Какво да направя?

— Трябва да ги обучиш на петия ход.

— Но има само четири: ходом, тръс, полугалоп, галоп.

— Съществува още един. Аз го наричам преходен, но конете трябва да се обучат на него. Повечето не могат да го усвоят.

— Помогни ми да ги науча!

Разпрегнаха животните и Нефер възседна Дов. Отдалечи се в лек полугалоп и бързо се върна при Таита. Старецът я накара да вдигне дясно копито и привърза кожен ремък към глезена. В другия край на ремъка имаше идеално огладен, неголям речен камък, зашит в кожа. Дов наведе глава и го подуши с любопитство.

— Направи още един кръг! — каза Таита.

Нефер я докосва леко и кобилата тръгва. Камъчето я дразни и тя инстинктивно се мъчи да се освободи от него, като при всяка крачка с десния преден, го тръсва встрани. Това движение променя изцяло хода й. Гърбът й вече не се надига, за да го плесне в задника, друсането изчезва.

— Тече като река под мен! — възкликва удивен Нефер. — Като Нил!

След няколко дни, може вече да свали камъка и тя преминава от тръс или галоп в новия ход по команда. Командата е „Нил!“.

Когато опитаха за пръв път с Крус, той се отнесе към камъка като към кобра. Риташе във всички възможни посоки, а щом видеше омразния ремък в ръцете на Нефер, започваше цял да трепери.

Три дни поред водиха война на нерви, докато на четвъртия жребецът изведнъж изхвърли копито встрани, а след това започна да го прави и по команда.

На десетия ден, Таита ги наблюдава от височината си, докато те приближават в галоп линията на мишените. Нефер е приготвил късото копие, а Крус гледа накриво боядисаните дървени кръгове, поставени върху триножници. Преде с уши и нервничи, но преди да започне да кълца въздуха с копито, Нефер подава команда:

— Нил!

Конете рязко сменят хода и колесницата започва гладко да се плъзга, като бойна галера под платно. Първото копие на Нефер попада право в средата на мишената.

93

Таита гледа как Нефер поставя стрелата, опъва тетивата и стреля. Вижда жълтия флаг да се вее на пръта си, забит зад редицата мишени, на двеста стъпки от тях. Флагът се вее под напора на вятъра, после изведнъж увисва безжизнен, заедно със секването на горещия бриз. Нефер стреля и стрелата му поема по мързеливата крива на полета си. Стига апогея и Таита отново усеща полъх на бузата си.

Стрелата също го усеща и видимо променя посоката. Спуска се към целта и се забива на три педи вляво от червения център на мишената.

— Сет да повърне върху тоя гаден вятър! — ругае Нефер.

— Вятърът се отразява по-силно на по-леката стрела — казва Таита и отива при каручката, в която са натоварени резервни лъкове и колчани със стрели. Връща се с продълговат кожен вързоп.

— Не! — вика Нефер, като вижда вътре огромния боен лък на Трок. — Това не ми е по силите!

— Кога опита за последен път да го опънеш?

— В деня, когато го изровихме — отвръща Нефер. — Много добре знаеш. Нали беше там!

— Това стана преди шест месеца — отбелязва Таита и многозначително гледа голите гърди и ръце на Нефер. Подава му лъка.

Той го поема с неохота и започва да го върти в ръце.