Чародей

Трескаво заопипва цепнатината и успя да се задържи. Бързо протегна другата ръка и закрепи и нея. Издатината беше преодоляна, но сърцето му искаше да изскочи от гърдите, а въздухът свистеше през устата му.

— Какво става? — чу гласа на Таита.

— Всичко е наред! — едва успя да отвърне. Погледна между краката си и видя как цепнатината се разширява над соколовото гнездо отдолу. Ръцете му се умориха и започнаха да треперят. Протегна надолу десния крак и го закрепи.

Таита се оказа прав: спускането беше по-трудно от изкачването. Когато измъкна дясната ръка, за да я премести по-надолу, видя, че кокълчетата са ожулени, а върху скалата остана малка кървава следа. Малко по малко стигна до мястото, където цепнатината се разширяваше. Тук отново трябваше да прехвърли крак над ръба и да търси слепешком опора.

Когато вчера обсъждаха с Таита спускането, седнали един до друг на отсрещната скала, всичко изглеждаше толкова просто, но сега и двата му крака се размахваха във въздуха, а бездната сякаш го засмукваше като някаква гигантска уста. Момчето застена притиснато към скалата. Обхвана го страх. Последните остатъци кураж бяха ответи от топлите пориви на вятъра, който напираше върху него и заплашваше да го откъсне от скалата. Хвърли поглед надолу и потта по бузите му се смеси със сълзи. Пропастта го мамеше, дърпаше го надолу, впила ноктите на страха в стомаха му.

— Движи се! — Гласът на Таита долетя отгоре, слаб, но изпълнен с напрежение. — Не спирай!

Мобилизирал всички сили, Нефер се приготви за нов опит. Заопипва с боси пръсти и едното стъпало намери издатина, която май щеше да го издържи. Отпусна се на болящи от напрежение, треперещи ръце. Кракът му внезапно се плъзна от ръбчето, ръцете му бяха твърде уморени, за да помогнат и той падна с писък.

Падането продължи колкото дължината на ръцете му, а после въжето рязко се впи в гърдите му, като изкара въздуха от дробовете му. Залюля се в пространството, задържан единствено от въжето и старецът на другия му край.

— Нефер, чуваш ли ме? — Гласът на Таита беше дрезгав от усилието да го задържи. Момчето изскимтя като пале. — Трябва да се хванеш. Не можеш да висиш там. — Гласът на мага го успокои. Пропъди сълзите с примигване и видя скалата само на една ръка от лицето си.

— Хвани се! — викна Таита и Нефер видя, че виси точно срещу процепа. Отворът беше достатъчно голям, за да го побере, стига да се добереше дотам. Протегна трепереща ръка и докосна ръба с върховете на пръстите. Започна да се обръща към отвора.

Усилието продължи цяла вечност, но накрая се вмъкна в процепа и опрял стъпала в едната стена, здраво натисна гръб в другата. Остана така, за да си поеме дъх.

Усетил олекването на въжето, Таита започна да го окуражава с възгласи:

— Бак-хер, Нефер, Бак-хер! Къде си?

— В процепа над гнездото.

— Какво виждаш? — Таита искаше да насочи вниманието му върху други неща, за да го отклони от зейналата пропаст.

Нефер обърса потта от челото с опакото на ръката и отговори:

— Виждам края на гнездото.

— На какво разстояние?

— Близо.

— Можеш ли го стигна?

— Ще опитам. — Нефер започна да се спуска по разлома към дъното му. Отдолу стърчаха сухи пръчки. Като приближи още, той можа да види по-голямата част от гнездото.

Когато извика отново, гласът на момчето беше силно възбуден:

— Мъжкарят е тук!

— Какво прави? — попита Таита.

— Май спи. — Нефер беше объркан. — Виждам само гърба му.

Мъжката птица лежеше неподвижно в единия край на разбърканото гнездо. Но как можеше да спи и да остане безучастен към цялата шумотевица наоколо, чудеше се принцът. Възбудата от непосредствената близост на птиците прогони страховете на Нефер.

Движенията му станаха по-чевръсти и скоро можа да се изправи в кухината, стъпил здраво на пода й.

— Виждам главата му. — Мъжкарят беше разперил криле, сякаш покриваше плячка. Колко е красив, помисли Нефер. Толкова съм близо, че мога да го докосна, а той не се страхува.

Внезапно му дойде наум, че може да хване заспалата птица. Приготви се да го стори, като запъна рамо в стената и прехвърли по-голямата част от тялото си на крака, с които щеше да приклекне. Наведе се бавно и внезапно спря, с протегнати към птицата ръце.

По ръждивите пера на гърба личаха мънички капки кръв. Прозрачни като полирани рубини, те блещукаха под слънчевите лъчи и Нефер разбра по студената топка в стомаха си, че птицата е мъртва. Обзе го чувство за колосална загуба, сякаш някой близък, на когото държи страшно много, го е напуснал завинаги. Това беше повече от смъртта на един сокол. Царствената птица представляваше нещо повече — тя беше символ на божественото и царско начало. Докато го наблюдаваше, тялото на птицата като че ли прие формите на самия фараон. Ридание разтърси Нефер и той дръпна рязко ръце назад.

Направи го тъкмо навреме, защото миг по-късно се разнесе остър стържеш звук и мощно съскане. Нещо огромно и блестящочерно профуча там, където бяха ръцете му и се стовари върху постелята от сухи съчки с такава мощ, че я разтърси цяла.