Чародей

Нефер скочи прав и размаха ръце над главата си.

— Насам! — викна той. — Насам! Тук съм! Аз съм принц Нефер!

Таита протегна костелива ръка и го смъкна силом на земята.

— Лягай долу, малък глупак! Това са децата на кобрата.

Погледна надолу и разбра, че водещият колесар е забелязал момчето, защото се отклони към тях и поведе конете в галоп.

— Бързо! Не бива да ни настигат.

Дръпна момчето от билото и хукна надолу по хълма. След първоначалното си объркване, Нефер бе увлечен от тревогата на Таита. Затича с всички сили, скачайки от камък на камък, но не можа да настигне стареца. Дългите тънки крака се носеха бързо, а отзад се вееше сребърната му грива. Магът стигна до конете пръв и се метна върху кобилата в движение.

— Защо бягаме от собствените си хора? — попита задъхан Нефер. — Какво става, Таита?

— Скачай на коня! Няма време за приказки. Трябва да се спасяваме.

Когато изскочиха в галоп от дерето на открито, Нефер погледна назад. Първата колесница прехвърляше билото на хълма, а колесарят крещеше нещо, но разстоянието и трополенето на колелата заглушиха думите му.

На идване минаха през едно пространство, цялото покрито с вулканични скали. То бе непроходимо за колесници. Насочиха се към него.

— Промъкнем ли се между скалите, ще им избягаме през нощта. Денят свършва съвсем скоро. — Таита вдигна поглед към последните отблясъци на вече потъналото зад хоризонта огнено кълбо.

— Един конник винаги може да избяга на колесница — заяви Нефер със самоувереност, която не изпитваше в момента. Когато погледна назад обаче, той се увери, че казаното е истина: разстоянието между тях и групата подскачащи, трополящи колесници ставаше все по-голямо.

Още преди Нефер и Таита да стигнат пресечената местност, преследвачите им бяха почти скрити от сгъстяващия се синкав полумрак, както и от собствения им облак прах. Щом стигнаха края на скалите, двамата конника се видяха принудени да намалят хода на конете до тръс, но теренът беше толкова опасен, че тръгнаха ходом. Таита се обърна назад и в светлината на последните слънчеви лъчи видя как първата колесница спира. Разпозна гласа на водача й, макар думите да стигаха до тях слаби и неясни:

— Принц Нефер, защо бягаш? Не се бой от нас. Ние сме фатийски гвардейци, изпратени да те придружим до дома в Тива.

Нефер понечи да обърне коня.

— Това е Хилто — каза той. — Много добре познавам гласа му. Той е добър човек. Вика ме по име.

Хилто беше прочут войн, носител на златната Верига за доблест, но Таита късо нареди да продължат.

— Не се оставяй да те заблудят! Никому не вярвай!

Нефер продължи послушно сред разхвърляните скали. Слабите гласове отзад се загубиха и потънаха във вечната тишина на пустинята. Скоро трябваше да слязат и да поведат конете на юзда, защото тясната пътека се извиваше между високи остроръби колони черен камък, които можеха с лекота да осакатят някой невнимателен кон, както и да откъснат колело на опитала да се промъкне колесница. Най-накрая спряха, за да отдъхнат и да напоят конете. Седнаха един до друг и Таита отряза по филия твърд просеник. Задъвкаха хляба и си заговориха тихичко.

— Разкажи ми виденията си, Таита. Какво точно ти показа Амон Ра?

— Казах ти вече — бяха неясни.

— Знам, че не е вярно. — Нефер поклати глава. — Казваш го, защото ме щадиш. — Принцът потрепери от нощния хлад, както и от онова особено усещане на леден ужас, което не го напусна след срещата му със злото в соколовото гнездо. — Видял си някаква страшна поличба, сигурен съм. Затова бягаме. Трябва да ми кажеш всичко. Искам да знам какво става.

— Прав си — съгласи се най-накрая Таита. — Време е да ти кажа. — Протегна ръка изпод наметката и привлече момчето до себе си. Нефер остана изненадан от топлината на изпитото тяло. Таита замълча, сякаш да събере мисли и накрая каза:

— В съня си видях огромно дърво, поникнало на брега на Майка Нил. Беше могъщо дърво със сини като хиацинт цветове, а отгоре му висеше двойната корона на Горното и Долно царства. Под сянката му се тълпеше цял Египет: жени и мъже, деца и старци, търговци, селяни и писари, жреци и войни. Дървото осигуряваше закрила на всички, а хората благоденстваха и бяха доволни.

— Това е хубаво видение — побърза да го разтълкува Нефер. — Дървото е фараонът, моя баща. Цветът на неговия двор е син, а короната му — двойна.

— И аз така разбрах видението.

— Какво стана после, Таита?

— Видях змия в мътните води на реката. Огромна змия плуваше към дървото.

— Кобра ли? — попита Нефер тихо и уплашено.

— Да — потвърди Таита. — Голяма кобра. Тя изпълзя от Нил и се изкачи по дървото, като гърчеше тяло по ствола и клоните му, докато заприлича на част от него — сякаш го подкрепя и му дава сила.

— Не разбирам — прошепна Нефер.

— Тогава кобрата се изкачи до самия връх и впи зъби в ствола на дървото.

— Велики Хор! — Нефер потрепери. — Мислиш ли, че е същата кобра, която се опита да ме ухапе? — Той не дочака отговор, а бързо продължи: — Какво видя след това, Таита?