Чародей

Нефер се засмя за пръв път, откакто научи за смъртта на баща си. Начинът, по който Таита се оправяше с животни, винаги го бе впечатлявал.

— Как успя да ги накараш да легнат, Таита?

— Ако им го кажеш така, че да разберат, те правят всичко, което поискаш от тях. Лягай сега до него и внимавай да не вдига шум.

Легнаха до животните и наблюдаваха как облаците жълт прах ги заобикалят.

— Няма да различат следите ни по тия камъни, нали Таита? — попита Нефер с надежда.

Таита изсумтя. Наблюдаваше приближаването на най-близката колесница. В нажежената мараня тя изглеждаше нереална — очертанията й трептяха и се изкривяваха, сякаш я гледаше през вода. Напредваше сравнително бавно, като криволичеше насам-натам, в търсене на следи. Изведнъж тръгна по-бързо и решително и старецът разбра, че колесарят е открил следата им.

Колесницата приближи толкова, че можеха да различат мъжете в нея. Надвесени над страниците те се взираха внимателно в земята. Изведнъж Таита прошепна недоволно:

— В името на вонящия дъх на Сет, там има нубийски следотърсач.

Високият чернокож изглеждаше още по-висок, заради украсата от пера на главата. На петстотин стъпки от мястото, където лежаха, той скочи в движение и затича пред конете.

— Сега са там, където завихме — прошепна Таита. — Милостиви Хор, скрий следата ни от тоя черен дивак! — За нубийците разправяха, че могат да проследят и лястовица във въздуха.

Нубиецът спря колесницата с повелителен жест. Загубил бе следата върху твърдата скала. Сгънат почти на две, той започна да обикаля в кръг. От това разстояние приличаше на дългокрака птица, тръгнала на лов за змии и гризачи.

— Не знаеш ли някоя магия за подобен случай, Таита? — прошепна тревожно Нефер. Старецът бе успявал не един път да примами по време на лов в равнината, изящни малки газели на удобно за стрелба разстояние, без да усетят присъствието им. Таита не отговори, но когато момчето погледна към мястото, където лежеше, видя в ръката му най-силния талисман — петолъчна звезда, изработена с неподражаемо майсторство от злато, принадлежала на царица Лострис. Нефер знаеше, че в нея е скрит косъм от главата на царицата, откъснат докато е лежала на балсамьорската маса преди обожествяването си. Таита я докосва с устни и безмълвно нашепва заклинание за скриване от вражи поглед.

Нубиецът се изправя рязко и насочва взор право към тях.

— Открил е новата ни посока — казва Нефер и двамата виждат, как колесницата поема след чернокожия към скривалището им.

— Много добре го познавам тоя дявол — мълви тихо Таита. — Казва се Бай и е шаман на узбаките.

Нефер гледа с трепет как приближават колесницата и пешият й водач. Колесарят се е изправил в цял ръст и положително може да ги види от мястото си, но не дава никакъв признак за това.

Екипажът приближава още и Нефер разпознава Хилто, в лицето на водача му. Вижда дори белезникавия белег върху дясната буза. За миг поглежда право в Нефер, а после ястребовите му очи се плъзват встрани.

— Не мърдай! — Гласът на Таита е мек като повея на морския бриз над равнината.

Бай, нубийският шаман, е вече толкова близо, че Нефер ясно различава всеки от окачените на широката му гръд талисмани. Изведнъж той рязко спира и набразденото му лице се изкривява в гримаса. Бавно върти глава и души във всички посоки, като уловило следа ловджийско куче.

— Не мърдай! — шепне Таита. — Усеща ни!

Бай прави още няколко бавни крачки и отново спира, вдигнал ръка. Колесницата идва до него. Конете неспокойно играят. Хилто докосва щита й с края на копието си. Стържещият звук се разнася с удвоена сила в тишината.

Сега Бай гледа право в лицето на Нефер. Момчето прави опит да издържи този неумолим черен поглед без да мигне, но очите му се навлажняват от усилието. Бай докосва един от амулетите си. Нефер вижда, че е плаващо ребро от лъв. Таита също има такова в магическия си арсенал.

Бай започна тихичко да напява с плътен африкански бас. После тупва с бос крак по скалата и плюва в посока към Нефер.

— Разкъсва завесата ми — съобщава лаконично Таита. Изведнъж Бай се усмихва и сочи право към тях, стиснал в юмрук лъвския кокал. Хилто надава вик на изненада и зяпва към мястото, където, само на стотина стъпки от него, изведнъж изникват Нефер и Таита.

— Принц Нефер! Търсим те цели тридесет дни. Хвала на Хор и Озирис — най-после те открихме!

Нефер се изправя с въздишка, а Хилто приближава колесницата, скача от нея и пада на едно коляно пред него. Сваля бронзовия шлем и крещи с глас, свикнал да дава команди на бойното поле:

— Фараон Тамоз е мъртъв! Привет на Фараон Нефер Сети. Да живееш вечно!

Сети е божественото име на принца — едно от петте имена на могъщество, които са му дадени още при раждането, дълго преди да е станало сигурно, че ще се възцари на трона. Никому не е позволено да произнася това име, преди момчето да стане фараон.

— Фараоне! Могъщи бик! Дошъл съм да те заведа в свещения град, за да се въздигне свещения ти образ, както Хор е изваян от злато.

— Ами ако реша да не тръгна с теб, Благородни Хилто? — пита Нефер.

Войнът се опечалява.