Чародей

— Опита се да убие и мен. Беше голяма и черна.

— Кое, моето момче? Кажи ясно.

— Кобра, огромна черна кобра. Чакаше ме в гнездото. Убила бе сокола и малките и се опита да убие и мен. И през ум не ми е минавало, че кобрата може да стане толкова голяма.

— Ухапа ли те? — пита разтревожен Таита и отдръпва момчето от себе си, за да го разгледа.

— Не, Таита. Използвах дисагите вместо щит. Не можа да ме ухапе — отвърна Нефер, но въпреки това Таита свали полата му и започна да го оглежда внимателно. Кокълчетата на едната ръка, както и коленете бяха силно охлузени, но иначе кожата на това здраво тяло си оставаше съвършено гладка, ако не се смята фараонската татуировка от вътрешната страна на бедрото. Тя беше дело лично на Таита и този малък шедьовър си оставаше категорична заявка за правото над двойната корона.

— Да благодарим на великия бог, който те опази! — промърмори старецът. — С тази кобра Хор те предупреждава за ужасни събития и опасности. — Лицето на стареца е сериозно, изпълнено с болка и печал. — Това не е обикновена змия.

— Напротив, Таита. Видях я отблизо. Беше огромна, но все пак змия.

— Как е стигнала гнездото, тогава? Кобрите не летят, а няма друг начин да дойде дотук.

Нефер гледаше ужасен.

— Тя уби божествената ми птица — каза високо той.

— Уби и мъжкия сокол — другото аз на фараона — добави Таита със същия печален израз. — Това символизира други неща. Аз ги видях в транса си, но сега случилото се с теб ги потвърждава. Това излиза от естествения ред на нещата.

— Обясни ми, Таита! — помоли Нефер.

Таита му подаде полата.

— Нека първо отидем далеч от тази планина, където ни дебнат огромни опасности, а после ще говорим за тези знамения.

Млъкна и загледа дълбоко замислен небето. След това сведе поглед към Нефер.

— Облечи се. — Това бе всичко, което каза.

Когато беше готов, Таита го поведе към противоположната страна на скалата и двамата започнаха да се спускат. Ставаше бързо, защото пътят беше вече познат, а тревогата във всяко движение на стареца, беше заразителна. Намериха конете на мястото, където ги оставиха, но преди да възседнат, Нефер промълви:

— Мястото, където падна кобрата е съвсем близо. — Посочи началото на сипея под скалата. — Да потърсим тялото. Може би, ако го открием, ще направиш някаква магия, за да победиш разрушителната й мощ.

— Само ще загубим скъпоценно време. Няма да намерим никакво тяло. — Таита се метна върху кобилата. — Качвай се, Нефер. Кобрата отдавна се е върнала в царството на сенките, откъдето и дойде.

Нефер потръпна от суеверен страх и възседна жребеца.

Никой не проговори, преди да се спуснат в полите на планината от източната страна. Нефер знаеше, че когато е в такова настроение, няма никакъв смисъл да заговаря стария маг, но въпреки това се изравни с кобилата и отбеляза с почтителен глас:

— Таита, това не е пътят към Гебел Нагара.

— Не отиваме там.

— Защо?

— Бедуините знаят, че сме били при извора. Те ще кажат на ония, които ни търсят — обясни Таита.

Нефер не разбра.

— Кой ни търси?

Старецът погледна момчето с такава жалост, че то замълча.

— Ще ти обясня, когато се отдалечим от тази проклета планина и попаднем на сигурно място.

Таита избягваше билото на хълмовете, където силуетите им щяха да се открояват на небесния фон и следваше клисури и долини. Отдалечаваха се непрекъснато от Нил и Египет, в посока към морето.

Когато слънцето заходи към заник, той спря кобилата и каза:

— Главният керванджийски път се намира отвъд онези хълмове. Трябва да ги прекосим, но може врагът да ни дебне точно там.

Оставиха конете спънати в едно дере, като им сипаха по малко зоб в торбите, за да не цвилят, а те се изкачиха внимателно до хребета, където намериха подходящ наблюдателен пункт. Керванджийският път се виждаше като на длан.

— Ще останем тук до мрак — каза Таита, — а после ще прекосим.

— Не разбирам какво правиш, Таита — каза момчето. — Защо се движим на изток? Защо не тръгнем към Тива, под закрилата на фараона, моя баща?

Таита въздъхна тихо и затвори очи. Как да му каже? Не може вечно да мълчи. Но нали е все пак дете, трябва да го пази.

Сякаш прочел мислите му, Нефер хвана ръката на стареца и каза тихо:

— Днес на планината доказах, че съм мъж. Отнеси се като към такъв.

— Вярно е — кимна Таита, — доказа го. — Преди да продължи, той погледна още един път утъпкания път и бързо сниши глава. — Идва някой! — предупреди старецът.

Нефер се просна на земята и двамата загледаха облака прах, който бързо приближаваше по пътя от запад. Долината вече тънеше в сумрак, а небосклонът пъстрееше с всички величествени оттенъци на залеза.

— Бързо се движат. Не са търговци. Бойни колесници са — каза Нефер. — Ето, вече се виждат. — Младежкият поглед улови очертанията на първата колесница, с впрегнатите пред нея коне и фигурата на колесаря над тях. — Не са хиксоси — продължи момчето, докато фигурите се очертаваха все по-ясно, — наши са. Десет колесници. Да, вижда се вимпелът на първата колесница. — Развятият на дълъг и гъвкав бамбуков прът вимпел, пърхаше високо над вдигания облак прах. — Отряд от фатийския гвардейски легион! Спасени сме, Таита!