Чародей

Нефер се дръпна назад, колкото позволяваше тясното пространство на нишата и вторачи поглед в гротескното същество, което се заклати пред лицето му. Зрението му сякаш увеличаваше картината, времето се разтегли като в кошмар. Видя мъртвите соколчета, скупчени на дъното, редом с тялото на мъжкаря, а около всички тях се вие блестяща, дебела, огромна кобра. Главата е надигната, белязаната с ярки черно-бели шарки качулка — разперена.

Хлъзгав черен език играе между усмихнати тънки устни. Бездънно черни очи са вперили хипнотизиращ поглед в Нефер, а в центъра на всяко грее звезда от отразена светлина.

Нефер се опитва да предупреди Таита, но от устата му не излиза и звук. Не може да отдели поглед от ужасяващите очи на кобрата. Главата се полюлява едва-едва, но запълнилите цяло гнездо дебели черни пръстени пулсират и помръдват. Всяка полирана люспа блести като диамант, докато огромното тяло стърже по сухите съчки. Всяко колело от змийското тяло е дебело колкото ръката на момчето, а всички заедно създават впечатление, че цялото туловище не спира да пълзи. Главата се люшва назад, устата зейва и Нефер вижда бледата лигавица на гърлото. Почти прозрачни зъби излизат отвесно от меките гънки на устата. Всяка костна игла завършва с миниатюрен мехур отрова.

После главата се стрелва напред, в опит да достигне до лицето на Нефер.

Той изпищява, извръща се настрани, загубва равновесие и пада с гърба напред от кухината.

Макар Таита да очаква с напрегнати мускули подобно нещо, той почти прехвърля ръба, когато въжето внезапно се опъва под тежестта на падналото тяло. Част от грубото въже се плъзва между пръстите, като ги ожулва до кръв, но той държи здраво. Чува момчето да пищи отдолу и усеща мятането му в края на въжето.

Нефер се люшка от нишата навън, а след това обратно към соколовото гнездо. Кобрата се е окопитила бързо след неуспешната атака и отново е надигнала глава. Погледът й пак е фиксиран в лицето на момчето. В същото време от гърлото й излиза стържещо съскане.

Нефер отново пищи и рита с всичка сила срещу змията, докато лети право към нея. Таита долавя ужаса в този писък и напряга стари мускули до скъсване.

Кобрата налита към очите на Нефер, но в този миг Таита рязко дръпва въжето и премества момчето. Зиналата паст на змията минава на един пръст от ухото му, а после тежкото тяло удря рамото му като дебел бич. Нефер изпищява отново, усетил, че е ухапан.

Докато се люлееше за пореден път пред нишата, той погледна рамото си и забеляза бледожълтата отрова на змията върху широкия кожен колан на дисагите. С неописуемо чувство на облекчение, той свали дисагите от рамо и ги протегна като щит пред себе си, когато люлката отново го върна към заплашително изправената кобра.

Щом влезе в обсега й, змията нападна, но момчето я посрещна с многобройните гънки на дебелата кожа. Зъбите на чудовището се забиха в нея и останаха там. При следващия мах на люлката, тя е извлечена от гнездото — сгърчено, лъскаво черно кълбо. Змията удря с опашка Нефер през глезените, съска ядовито, от устата й хвърчат пръски отрова, които се стичат по кожените дисаги. Тежестта й е такава, че цялото тяло на момчето се разтърсва.

Почти несъзнателно, Нефер хвърля дисагите далеч от себе си, а кобрата остава с впити в тях зъби. Торбата и змията падат заедно, черното тяло не спира да се гърчи и мята, да се хвърля насам-натам с дива сила. Пронизителното съскане става все по-слабо, докато кобрата се отдалечава надолу. Падането продължава цяла вечност и ето, най-накрая се чува глух удар в земята отдолу. Ударът не я убива, нито дори зашеметява и черното кълбо профучава надолу по сипея, за да се загуби от погледа на Нефер между сивите камъни.

През пелената от ужас, спусната над съзнанието му, той чува вика на Таита. Той е дрезгав от напрежение и тревога.

— Обади се? Не ме ли чуваш?

— Тук съм, Таита — отвръща Нефер със слаб и треперещ глас.

— Ще те изтегля.

Бавно-бавно Нефер се издига нагоре. След целия ужас на преживяното, той не може да не се възхити на тази сила. Когато приближава скалата, той успява да облекчи отчасти въжето и работата тръгва по-бързо. Най-накрая изпълзява над издатината, за да види с огромно облекчение древните черти на Таита, изсечени като на сфинкс от положените усилия.

С още едно, последно движение Нефер прехвърля ръба и пада в обятията на стареца. Остава там, неспособен да промълви дума, хълца и се мъчи да възстанови ритъма на дишането си. Таита го държи в прегръдките си. Той също трепери от чувства и изтощение. Малко по малко, и двамата се успокояват. Таита поднася гърловината на меха към устните на момчето. То пие, дави се и пак пие. После поглежда стареца в очите с такова отчаяние, че той го притиска още по-силно към себе си.

— Беше ужасно — едва разбираемо промълвя Нефер. — Беше в гнездото. Избила соколите. До един. О, Таита, беше ужасно!

— Какво беше то, Нефер? — тихо пита старецът.

— Уби моята божествена птица. И мъжкаря.

— Спокойно, момче. — Подава му отново меха.

Нефер се задавя пак и пристъп от кашлица разтриса цялото му тяло. Когато идва на себе си, изхриптява: