Чародей

— Но самият Наджа! — Фараонът махна с ръка. Той му е като брат. Заедно преминаха изпитанията на Червения път.

— Дори той! — Таита замълча. Подозренията му се превръщат постепенно в убеденост, но още не разполага с достатъчно доказателства, за да убеди фараона.

— Знае ли принцът, защо търсиш убежище в пустинята? — попита фараонът.

— Известно му е само, че ще продължим посвещаването му в мистериите.

— Много добре, Таита — кимна Тамоз. — Винаги си бил потаен, но предан. Няма какво да приказваме повече — всичко е казано. Върви сега и нека Хор4 простре криле над теб и Нефер!

— Винаги поглеждай назад, Велики, защото днес врагът не е само пред нас.

Фараонът стисна здраво ръката на Мага над лакътя. Беше тънка, но корава като акациев клон. После отиде при колесницата. До едното й колело стоеше Нефер, с вид на ритнато към колибата си пале.

— Има и по-млади от мен в отряда, Велики. — Принцът прави последен отчаян опит да убеди баща си, че трябва да продължи с колоната. Разбира се, фараонът знае много добре, че момчето има право. Мерен, внук на прославения пълководец Крат, е с три дни по-малък от него, а днес е в колесницата на баща си като копиеносец. — Кога ще ми позволиш да вляза в бой с теб, татко?

— Може би, след като изминеш Червения път. Тогава дори аз не мога да кажа не.

Това е празно обещание — знаят го и двамата. Червеният път е непосилно изпитание за ездаческо майсторство и бойно изкуство, на което малцина смеят да се подложат. Изпитание, което пресушава силите дори на мъж в разцвета на силите, изтощава го, а понякога и го убива. Далечен е този ден за Нефер.

После строгите черти на фараона се отпускат и той хваща ръката на сина си — едничък жест на привързаност, който може да си позволи пред очите на своето войнство.

— А сега ти заповядвам да тръгнеш с Таита през пустинята, за да хванеш твоята царствена птица и да докажеш по този начин божествената си кръв и правото да сложиш един ден двойната корона.

2

Нефер и старецът стоят край срутените стени на Галала и наблюдават преминаващата колона. Начело е фараонът, усукал юзди около китките си, извил тяло назад, за да уравновеси опъна, с голи гърди и ленена препаска над мускулести крака. Синята бойна корона му придава божествена осанка.

След него е Благородният Наджа, почти толкова висок и красив. Той се държи гордо и високомерно, прехвърлил през рамо огромен лък. Един от най-могъщите войни в цял Египет, той е получил името си в знак на признание: Наджа е свещената кобра от владетелската корона, фараон Тамоз го удостои с него в деня, в който и двамата преминаха изпитанията на Червения път.

Наджа не си дава труд да погледне към Нефер. Когато последната колесница минава край момчето, баща му вече е потънал в тъмната паст на клисурата. Мерен, негов приятел и другар от безброй забранени момчешки лудории, се изсмива в лицето му и прави мръсен жест, а после го подиграва гръмогласно, като надвиква тропота и скърцането на колесниците:

— Ще ти донеса главата на Апепи, да си играйкаш с нея. В този момент Нефер може да го удуши. Апепи е цар на Хиксосите, а Нефер няма нужда от играчки — той е мъж, макар баща му да не се съобразява с това.

Двамата тънат в мълчание, дълго след като колесницата на Мерен изчезва, а облакът прах пада на земята. После Таита се обръща и мълком тръгва към завързаните коне. Притяга ремъка под корема на единия, прихваща поличката и се мята отгоре му с младежка пъргавина. Възседнал коня, той се превръща в част от него. Нефер си спомня легендарната история, според която той е първият египтянин, овладял ездаческото изкуство. Все още носи титлата Господар на десет хиляди колесници, дадена му от двама царе, заедно със златна награда.

Той е сред малцината, които се осмеляват да яздят обкрачили тялото на коня. Повечето египтяни се ужасяват от този похват, като го намират донякъде неприличен и под достойнството им, да не говорим, че е рискован. Нефер не страда от подобни притеснения и като се мята върху любимия си жребец, Звездоброй, мрачните му мисли започват да се изпаряват. Докато стигнат хребета на хълма над разрушения град, обичайното му добро настроение се връща. Хвърля последен, изпълнен с копнеж поглед след перестата опашка прах, оставена в далечината от колоната и решително й обръща гръб.

— Къде отиваме, Тата? — пита той. — Обеща да ми кажеш, щом потеглим.

Таита си е поначало сдържан и потаен, но рядко е толкова, колкото в сегашния случай, за крайната цел на това пътуване.

— Отиваме в Гебел Нагара — осведомява го той.

Нефер не е чувал това име и тихо го повтаря. Звучи някак романтично и мамещо. По гърба му полазват мравки от възбуда и нетърпение и той зарейва поглед в безкрайната пустиня. Враждебни назъбени вериги се простират чак до трептящия от жега далечен хоризонт. Цветовете на голата скала поразяват окото: мръсносини като бурно небе, жълти като перата на тропическа птица, червени като отворена рана, светли като кристал. Те играят и трепкат от горещината.