Чародей

Копиеносецът явно познаваше отлично местността и макар да не каза нищо, Таита си зададе въпроса, колко пъти е идвал тук с господаря си.

Вече стъпваха по наносната почва на нилската долина. На два пъти се налагаше да отбиват от пътя и да изчакват отминаването на групи въоръжени мъже, оставащи анонимни в тъмата. След полунощ стигнаха изоставен храм на някой забравен бог, изкопан в глинестия склон на един хълм. Кухината беше достатъчно голяма, за да събере целия отряд — колесници, коне и хора. От пръв поглед личеше, че пещерата е била вече използвана за подобна цел: имаше лампи и амфора със зехтин, скрити зад олтара, а в светилището бяха складирани бали сено.

След като разпрегнаха конете и ги нахраниха, войниците изядоха собствените си дажби, налягаха върху сеното и захъркаха. През това време, Гил смени военните си одеяния с прости селски дрехи.

— Не мога да взема кон — обясни той на Таита. — Привлича вниманието. Пеша стигам лагера при Бубасти за половин ден. Не ме чакай по-рано от утре вечер. — Момъкът се измъкна от пещерата и изчезна в нощта.

Тоя Гил не е такъв прост войник, на какъвто се прави, помисли Таита и зачака отговора, който приятелите на Благородния Наджа ще изпратят по него.

Щом съмна, изпрати пост на билото на хълма, където излизаше вентилационната шахта на подземния храм. Малко преди пладне, тихо изсвирване в нея предупреди за опасност и Таита се изкачи бързо при постовия. Керван тежко натоварени магарета приближаваше от изток, тръгнал право към входа на храма и Таита предположи, че именно тези търговци използват изоставеното светилище вместо кервансарай. Почти със сигурност са оставили и фуража. Спусна се надолу по хълма, като се стремеше да не попадне в полезрението на хората от кервана. Нареди фигурка от бели камъчета по средата на пътя, като непрекъснато напяваше три стиха от Асирийската книга на Злата планина. След това зачака пристигането на кервана.

Първото магаре пристъпяше на петдесетина крачки преди останалите. Животното явно знаеше за мястото, както и за вкусните неща скрити в него, защото се движеше в тръс, без подкана от страна на керванджията. Щом стигна белите кварцови камъчета, дребното животно се метна встрани с такава сила, че товарът му мина под корема. Втурна се в галоп надалеч от храма, като хвърляше къчове и копитата му се мятаха във всички посоки. Прегракналият му рев се отрази на колоната и скоро всички животни започнаха да се изправят на задни крака и заопъват шии, като се мъчеха да се освободят от поводите, ритаха и се дърпаха, сякаш нападнати от ято диви пчели.

На керванджиите им трябваше половин ден, за да изловят бегълците, да успокоят и подредят побърканите от страх животни и да насочат колоната отново към храма. Този път солидната и пищно облечена фигура на главния керванджия се виждаше най-отпред — теглеше неохотно следващото го животно с дълъг повод. Забеляза камъчетата по средата на пътя и спря. Колоната се скупчи зад гърба му, а останалите керванджии заприиждаха при началника си. Проведоха импровизирано съвещание на висок глас и с размахано оръжие. Думите им долитаха до скрития сред маслинови дръвчета Таита.

Най-накрая, началникът остави другите и продължи по пътя сам. Отначало стъпките му бяха бързи и уверени, после се забавиха, докато накрая спряха. Човекът беше напълно объркан и разглеждаше камъчетата от разстояние. После плюна към фигурката и бързо отскочи, сякаш очакваше тя да отговори на обидата. Най-накрая направи знак срещу уроки и пъргаво заприпка назад към хората си, като отдалеч им махаше да се връщат. Те не чакаха дълго. Скоро целият керван тръгна обратно по пътя, по който дойде. Таита отиде при фигурката и пръсна камъчетата, за да освободи енергията им и да отвори пътя за други посетители, които очакваше с нетърпение.

Пристигнаха в късната лятна привечер, двадесет забързани конника, водени от Гил, яхнал чужд жребец. Минаха сред пръснатите камъчета и се изкачиха до входа на храма, където слязоха от конете, с подрънкване на оръжие. Водеше ги едър широкоплещ мъжага, с дебели нависнали вежди и месест гърбав нос. Гъсти черни мустаци се спускаха към гърдите му, а в брадата бяха вплетени разноцветни панделки.

— Ти си чародеят. Да? — попита той със силен акцент.

Таита не сметна за уместно да ги информира, че говори езика им не по-зле от тях, затова отвърна скромно на египетски, без да признава или отрича свръхестествените си способности:

— Казвам се Таита, слуга на великия бог Хор. Нека той ви благослови! Виждам, че си могъщ човек, но не знам името ти.

— Казвам се Трок, Върховен вожд на племето на Леопарда и командващ северните войски в армията на цар Апепи. Носиш ли ми талисман, чародей?

Таита отвори длан и показа парче син глазиран порцелан — горната част от малка оброчна статуетка на бог Севт. Трок му хвърли бегъл поглед, извади друго парче и внимателно го наложи към първото. Двете парчета съвпаднаха идеално и мъжът доволно изсумтя.

— Ела с мен, чародей!