Черепният трон

Ашия вдигна стреснато глава, когато стаята, в която плачеше, беше залята от светлина. Колко време бе минало от последния път, когато някой бе успял да се промъкне покрай защитите ѝ? Беше ли забравила всичко, на което я бе научил учителят ѝ?

Енкидо щеше да се срамува от теб — беше казала Мича и това беше вярно.

Можеха ли да очакват от нея да води шарум’тингите, когато не можеше да води самата себе си?

Тя се обърна към вратата, като очакваше да види Кадживах, но сърцето ѝ се сви още повече при вида на съпруга ѝ. Може би беше иневера, че Асъм щеше да я намери с подпухнали очи и мокро лице, провалила се като майка така, както се беше провалила в Алагай’шарак. Отново, както много пъти досега, той щеше да ѝ каже, че трябва да се откаже от копието. И може би беше прав.

— Тикка бе изпаднала в един от нейните пристъпи. — Асъм извади безупречно чиста бяла кърпичка от ръкава си и я подаде на Ашия, за да избърше очите си. — Но аз успях да я успокоя с цялото си търпение, макар че, Еверам ми е свидетел, едва не го изгубих.

Ашия се засмя, като подсмърчаше в кърпичката.

— Слуховете за нощните ти приключения вече достигнаха до двореца, дживах — каза Асъм.

Ашия го погледна нерешително. Той знаеше. Еверам да го прокълне, той вече знаеше, че беше изгубила контрол извън Лабиринта. Щеше ли да я лиши от копието сега, когато Избавителя вече го нямаше, за да му попречи? Асъм и баща му бяха спорили продължително и яростно за това, че тя не бива да участва в Алагай’шарак. След като на Черепния трон се възкачи Ашан, случилото се им беше достатъчно. Дори дамаджата нямаше да може да ги спре.

— Тези мъже бяха постъпили глупаво, като се бяха отдалечили толкова от частта си — продължи Асъм. — Слава на безкрайната милост на Еверам, че сте били там, за да ги спасите от самите тях. Справи се добре, дживах.

Заля я невероятно облекчение, макар и смесено с вина. Нима не беше чак такава глупачка?

Но още по-объркващ бе източникът на похвалата. Асъм никога не ѝ беше отправял комплименти. Останала без думи, тя го гледаше в очакване на промяната в настроението му.

Асъм тръгна към зеленоземското легло в дъното на стаята ѝ. Седна върху него и потъна в пухения дюшек, но веднага се изправи.

— Кълна се в брадата на Еверам — рече той, — наистина ли спиш върху това?

Ашия осъзна, че съпругът ѝ никога не беше виждал спалнята ѝ. Тя поклати глава.

— Страх ме е, че ще ме погълне. Спя на пода.

Асъм кимна.

— Начинът на живот на зеленоземците заплашва да ни направи меки като тях.

— Някои от нас може би — каза Ашия. — Слабоволевите. Затова зависи от нас, кръвта на Избавителя, да им покажем правия път.

Асъм се вгледа продължително в нея, след което започна да крачи из стаята, скръстил ръце зад гърба си.

— Провалих се като съпруг — каза той. — Знаех, че не ме бива за това, но не осъзнавах към какво ще те тласна.

— Моят път ми беше показан от Еверам още преди да ме вземеш за съпруга — рече Ашия. — Аз съм това, в което ме превърна дамаджата. Сестра по копие на Еверам. Тя го знаеше, затова се възпротиви на брака ни, но бащите ни не я послушаха.

Асъм кимна.

— Нито пък Асукаджи, който непрекъснато настояваше за това. Но може би това е иневера. По Новолуние майка ми ми каза, че един велик мъж никога не се страхува, че съпругата му може да му открадне славата. Той използва подкрепата ѝ, за да се издигне още повече.

Асъм се приближи до нея и протегна ръка, за да ѝ помогне да се изправи, без да обръща внимание на черната сукървица, покриваща пръстите ѝ.

— Изглежда, че аз не съм велик мъж, но може би с твоя помощ все още не е късно да стана такъв.

Ашия присви очи. Тя пренебрегна ръката му, подви крака и с оттласкване се изправи.

— Какво искаш да кажеш, съпруже? Прости желанието ми за простичко обяснение, но между нас е имало много недоразумения. Каква помощ търсиш от мен?

Асъм се поклони. Не дълбоко, в израз на почит, но все пак това бе някакъв израз на уважение, който я изненада. Съпругът ѝ не ѝ се беше покланял от деня на сватбата им.

— Тази нощ? Нищо, освен мир помежду ни и надежда да съхраним брака ни, както нареди Избавителят. Утре… — Той сви рамене. — Ще видим какво ще ни донесе зората.

Ашия поклати глава.

— Ако под „съхраняване на брака ни“ имаш предвид да се оставя да ме докосваш и да ти родя още синове…

Асъм вдигна ръка.

— Аз имам единайсет ний’дама братя и десетки други сред ний’шарумите. Скоро ще имам стотици племенници. Домът на Джардир, който допреди десетилетия беше почти изчезнал, отново процъфтява. Аз изпълних дълга си и осигурих син и наследник. Други деца не ми трябват. Кое дете би било по-велико от нашия Каджи?

Асъм наведе поглед към пода.

— И двамата знаем, че съм пуш’тинг, дживах. Не копнея за женско докосване. Онази нощ беше… — Той яростно тръсна глава, сякаш за да прогони образа от съзнанието си. После вдигна глава и я погледна в очите. — Но се гордея с теб, моя дживах ка. И ако позволиш, мога все пак да те обичам по моя си начин.