Черния мустанг

— И аз мисля така. Значи пак можем да продължим прекъснатото търсене, без да се страхуваме, че тайно ще бъдем наблюдавани.

— Какво търсене?

— На следите от двамата китайци, които все още не сме открили.

— Ще разрешим ли на другите да присъстват?

— Най-много на двамата Тимпе. Дойдат ли повече хора, лесно могат да заличат дирята.

Ето че работниците се върнаха от безплодното преследване на метиса. Те поискаха от Олд Шетърхенд да сподели с тях подозренията си и свързаните с тях опасения. Ловецът ги помоли да отидат в шопа и малко да го почакат. Каза им, че скоро щял да се върне и всичко да им обясни. После заедно с Винету, инженера и двамата Тимпе отново се отправи към задната страна на кръчмата, където още отпреди беше забелязал стъпки от двама китайци, но не ги проследи. На светлината от фенера ги намериха лесно и тръгнаха по тях.

Винету и Олд Шетърхенд предполагаха, че следата ще завие около двата задни ъгъла на постройката и ще ги отведе до входа на кръчмата, но скоро видяха, че съвсем не е така, защото дирята продължаваше към жилището на инженера, и то към задната му страна. А там, на зида, стоеше облегната стълба, която стигаше до покрива.

— Уф! — възкликна апачът и, обръщайки се към инженера, попита: — Тази стълба винаги ли стои тук?

— Не — отговори му той и замислено поклати глава.

— А тя беше ли вече тук, когато ние се намирахме в къщата?

— Нямам представа. Цялата работа ми се вижда много подозрителна. Кой ли може да я е поставил?

— Китайците, разбира се! — отвърна Олд Шетърхенд. — Вероятно са те обрали, сър, а заедно с теб и нас!

— Уф, уф! — обади се Винету. — Пушките ни са изчезнали.

— Не ми се сърди, мистър Винету, ама да не си… нещо мръднал? — изплашено извика инженерът.

— Откраднали са ги — повтори вождът.

— Да, и аз съм на същото мнение — заяви Олд Шетърхенд, без ни най-малко да се развълнува.

— И го казваш тъй спокойно, сякаш става въпрос за няколко кибритени клечки, а не за трите най-скъпоценни пушки в Дивия запад!

— Какво ли може да ми помогне вълнението? То само вреди. Колкото по-спокойно приемам кражбата, толкова по-скоро и по-сигурно ще си възвърнем пушките.

— Не мога да си го представя, но ако действително е така, тогава негодниците незабавно ще трябва да върнат пушките и след като наредя наполовина или три четвърти да ги умъртвят от бой, ще ги изгоня оттук!

— Те не могат да ги върнат.

— Така ли? Защо?

— Защото вече не са у тях.

— А къде са?

— В ръцете на команчите.

— По дяволите! Ако е така, това е лошо, много лошо за вас! Кое те наведе на тази зловеща мисъл?

— Нещо съвсем просто. Следата на двамата китайци се среща с дирята на команчите и после веднага пак води обратно към кръчмата. Индианците са взели пушките.

— Значи смяташ, че са били откраднати специално за команчите?

— Не! Вярно, че когато за пръв път видях двете следи да се сливат, бях склонен да предположа, че червенокожите са в таен съюз с двамата китайци, сега обаче съм убеден, че нещата не стоят така. Китайците са извършили кражбата за себе си, а когато са отивали да скрият пушките, са се натъкнали на индианците, които са ги принудили да им дадат оръжията.

— Възможно е, но все още не знаем нищо определено. Изобщо не можем да твърдим, че действително става дума за вашите пушки. Елате, нека влезем и проверим! Дано се лъжете!

— Не се лъжем. Твоите китайци притежават ли пушки?

— Не.

— Ето на! Погледни тези три отпечатъка в калта! Може да са оставени само от прикладите на пушки. След като са се спуснали по стълбата, двамата крадци са освободили замалко ръцете си и са облегнали пушките на зида. Ето три отпечатъка — един по-голям, един среден и друг по-малък. Това е Мечкоубиеца, това Сребърната карабина, а това — карабината „Хенри“. Други доказателства не са ни нужни.

— Наистина, наистина е така! — извика инженерът, след като разгледа трите вдлъбнатини в калта. — Действително са били китайци. Ще наредя да ги бичуват до смърт! Но как сред толкоз много хора ще разберем кои са двамата?

— Ще ги открием. Ето тук имаме техните отпечатъци, което наистина не е кой знае какво, но може би вътре в къщата ще намерим и другата, по-сигурна опорна точка. А и да не намерим, то в главата на един добър уестман все ще се зароди някоя добра идея, която ще изпрати на бесилото подобни негодници.

— Да се надяваме, сър. Мътните го взели! Всъщност и за мен, и за целия лагер това е голям позор. Отначало за нас бе такава радост и чест да видим сред нас толкова прочути уестмани, а по-късно се оказва, че са ви обрали по един съвсем изпечен и дързък начин! Само ми се иска да разбера как ли на мерзавците им е хрумнала тази идея. Та те изобщо нямат нужда от подобни оръжия, защото не умеят да боравят с тях. Каква ли цел са преследвали всъщност?

— И за мен си остава загадка, която обаче сигурно ще се разреши.

Тогава се обади русокосият Кас:

— Сър, току-що ми хрумна едно обяснение за кражбата, макар да не знам дали е умно, или глупаво.

— Какво е то?