Черния мустанг

— Още преди идването ти в лагера стана дума за теб. Естествено говорихме и за твоите пушки, и за високата им стойност, която всъщност изобщо не може да се определи. Да не би някои от жълтокожите „плитки“ да са го чули и така да са били наведени на мисълта да откраднат тези безценни оръжия, за да ги продадат после за куп пари?

— Хм! Мистър Тимпе, мисълта ти съвсем не е толкова глупава. Може би си отгатнал истината. Двете помещения на шопа са отделени едно от друго само от някаква си тънка дъсчена преграда, през която лесно може да се чуе всяка дума от разговора. И ако не се лъжа, двама китайци седяха сами на една пейка съвсем близо до стената.

— Точно така — потвърди инженерът. — Това бяха двамата „фърстхандс“ (Надзиратели на по-големи групи работници. Б. нем. изд.), които ни служат и за преводачи.

— Тогава не би ли трябвало да приемем, че са почтени хора? — попита Олд Шетърхенд.

— Не, сър! Всички тези типове са негодници, от първия до последния. Не крадат само тогава, когато няма нищо за крадене, а основният им принцип гласи, че да измамиш белите колкото е възможно повече не само не е грях и позор, ами напротив — за тях това е по-скоро чест и добро дело. Фактът, че един китаец е успял да стане „фърстханд“ съвсем не е причина да го смятаме за по-почтен от останалите, а тъкмо обратното — той е по-интелигентен и следователно човек трябва още по-малко да му се доверява. Ще ги разпитаме ли по-подробно?

— Да. Но нека първо влезем в къщата, за да се убедиш, че пушките са изчезнали.

Инженерът отключи вратата и запали вътре една свещ. На светлината й видяха не само че пушките са изчезнали, но разбраха и по какъв начин са били откраднати, тъй като на тавана имаше дупка, през която крадците бяха проникнали в помещението.

От само себе си се разбира, че на двамата приятели съвсем не им беше безразлична загубата на несравнимите им оръжия, обаче те бяха свикнали да се владеят в каквито и да било положения и затова не взеха да се вайкат и оплакват. Ала инженерът беше побеснял от гняв и уверяваше, че ще нареди да убият от бой престъпниците.

— Най-напред ще трябва да ги открием — спокойно каза Олд Шетърхенд. — Но и след като ги заловим, аз ще съм против едно толкова безчовечно наказание!

— Сър, да не би да искаш да се отърват безнаказано? — попита инженерът.

— Не, но ние можем да раздадем правосъдие и без да проявяваме жестокост.

— Не забравяй, че се намираме в Дивия запад! В източните щати ще изпратят крадците за известно време в затвора, обаче тук важи законът на прерията. Според него конекрадецът се наказва със смърт, а аз мисля, че откраднатите оръжия имат по-голяма стойност от един кон, нали?

— Така е. Въпреки това те моля по-добре да предоставиш на нас да определим наказанието. То ще е достатъчно голямо, без обаче да е несправедливо. Нека сега се върнем в кръчмата, за да се заемем с китайците.

Всички работници бяха все още будни. Дори онези, които преди това си бяха легнали да спят, отново седяха на масите и разговаряха за случилото се. Двамата „фърстхандс“ пак бяха заели предишните си места. Те не се чувстваха спокойни и посрещнаха влизащите хора с изпитателни и страхливи погледи. С кратки думи и настоятелен тон Олд Шетърхенд ги подкани:

— Я елате с нас замалко в другото помещение! Те се изправиха и го последваха като единият прошепна на другия:

— Schuet put tek!

Тези думи не убягнаха от острия слух на Поразяващата ръка.

Щом ги чу, по лицето му се плъзна лека и доволна усмивка. Китаецът си беше послужил със своя роден език и при това бе говорил съвсем тихо, и ето защо той беше напълно убеден, че никой не е разбрал казаното от него. Дори думите му да бяха достигнали до нечие ухо, то тук, толкова далече от Китай, сред дивата пустош на Запада, сигурно нямаше да се намери човек, който да владее китайски език. Той не подозираше, че по време на своите дълги и далечни пътешествия Олд Шетърхенд беше пребивавал и в Китай, а белият ловец никога не посещаваше дадена страна, без предварително да е изучил езика й.

След като се озоваха в малкото помещение и се изправиха пред него, Поразяващата ръка внимателно ги измери с пронизващия си поглед, заплашително извади от пояса си револвера, шумно запъна спусъка му и каза:

— Намирате се в чужда за вас страна. Познавате ли законите й?

Те го погледнаха дръзко в очите и единият отговори:

— Тази страна има страшно много закони, кои от тях имаш предвид, сър?

— Онези, които засягат кражбите.

— Известни са ни.

— Я ми кажи тогава как се наказва кражбата!

— Със затвор.

— Да, но не и по тези земи. Който открадне оръжие или коне тук, в Дивия запад, или го застрелват, или го обесват. Знаете ли това?

— Чували сме го, но не ни засяга, защото никога няма да посегнем на чуждо имущество.

— Не лъжи!

— Какви ги говориш, сър? Казах истината! Чухме, че си голям и прочут човек, но и ние не сме съвсем обикновени хора, тук сме „фърстхандс“, които не позволяват да ги обиждат!