Червеният кръг

— Приемам ги много сериозно отговори Дерик както винаги спокойно. — Толкова сериозно, че ви съветвам да излизате от тази къща само придружен от мен. Червеният кръг продължи той, спирайки възмутения протест на Бирдмор с характерен жест, признавам, е просташки мелодраматичен в своята дейност, но няма да бъде утешително за вашите наследници, ако узнаят, че сте умрели театрално.

Джим Бирдмор мълча известно време. Синът му гледаше тревожно.

— Защо не отидеш в чужбина, татко? — попита той.

Старецът се обърна рязко към него.

— Да отида в чужбина ли! — изрева той. — Да избягам от една долнопробна банда на Черната ръка? Ще ги пратя аз…!

Той не спомена къде иска да ги прати, ала можеха да се сетят.

3 Момичето, което беше безразлично

Тежко бреме лежеше върху душата на Джек Бирдмор, когато се разхождаше бавно по моравите тази сутрин. Краката му го носеха инстинктивно по посока на малката долина, намираща се на една миля от къщата. Точно през средата й минаваше живият плет, който бележеше границата между именията Бирдмор и Фройънт. Беше прекрасно утро. Бурният вятър и дъжд, който се бе разразил над местността предишната нощ, бе преминал и светът лежеше окъпан в жълтеникава слънчева светлина. Далеч отвъд маслиненозеления гъсталак, който покриваше хълма Пентън, той съзря голямата бяла къща на Харви Фройънт. Дали тя ще посмее да излезе, когато земята е толкова подгизнала, а тревата мокра от дъжда, запита се той?

Спря се до един голям бряст на края на долината и хвърли тревожен поглед по дължината на занемарения жив плет. Очите му се спряха на една малка лятна къщичка, построена от бившите собственици на Тауър Хаус. Харви Фройънт, който не обичаше усамотението, никога не би позволил такава разточителност.

Никой не се виждаше и сърцето му се сви. След десетминутен вървеж той стигна до отвора, който бе направил в живия плет, и се провря през него. Момичето, което седеше в малката къщичка, сигурно бе чуло въздишката му на облекчение.

То се огледа, после стана с явна неохота.

Беше необикновено красиво с русата си коса и идеалната си кожа, но когато пристъпи бавно към него, в очите му нямаше радост.

— Добро утро каза момичето студено.

— Добро утро. Талия — отвърна той, а тя отново се навъси.

— По-добре да не беше идвал — рече тя и Джек Бирдмор разбра, че момичето говореше искрено. Държането му към него го озадачаваше и безпокоеше. Защото обикновено беше засмяно и жизнено. Веднъж я бе видял да гони заек и гледаше като омагьосан фигурата на тази смееща се Диана, докато тичаше с малките си нозе по полето подир животното. Бе я чувал и да пее и в гласа й трептеше жизнерадост, но я бе виждал и толкова потисната и унила, че се страхуваше да не би да е болна.

— Защо си винаги толкова студена и официална с мен? — промърмори той.

За секунда на ъгълчето на устата й се мярна бегла усмивка.

— Защото съм чела книги — отвърна тя сериозно, — а бедните секретарки, които не се държат студено и официално с милионерските синове, обикновено свършват зле!

Тя притежаваше много смущаваща прямота.

— Освен това продължи момичето — няма причина да не бъда студена и официална. Така обикновено се държат хората със своите близки, ако не ги обичат много, а аз не те обичам много.

Тя каза това спокойно и бавно. Лицето на младия мъж почервеня. Почувствува се глупав и се наруга, че сам бе предизвикал тази ожесточена сцена.

— Ще ви кажа нещо, мистър Бирдмор — продължи девойката с равния си тон, — нещо, което не сте разбрали. Когато едно момче и едно момиче попаднат заедно на пуст остров, напълно естествено е момчето да си помисли, че момичето е единственото на света. Всичките му своенравни желания се съсредоточават върху една жена и от ден на ден тя става все по-чудесна в очите му. Чела съм сума такива истории за пусти острови, гледала съм сума филми за това интересно положение и всичко това ми влияе. Тук вие сте на пуст остров — прекарвате прекалено много време в имението си и единствените неща, които виждате, са зайци, птици и Талия Дръмънд. А трябва да отидете в града и да влезете в обществото на хора с вашето положение.

Тя се отвърна от него, защото бе забелязала да се приближава работодателят й. Взе да го наблюдава с крайчеца на окото си, когато той се спря да ги огледа, и разбра раздразнението му.

— Мислех, че се занимавате с домашните сметки, мис Дръмънд — каза той рязко.

Харви Фройънт беше мършав човек малко над петдесет години, безцветен, с остри черти и преждевременно оплешивял. Имаше неприятния навик да оголва дългите си жълти зъби, когато задаваше някакъв въпрос, гримаса, която някак странно показваше убедеността му, че отговорът ще бъде уклончив.

— Добро утро, Бирдмор — поздрави той неохотно и се обърна отново към секретарката си. — Не обичам да ви виждам, че си пилеете времето, мис Дръмънд — каза той.

— Аз не пилея нито вашето, нито моето време, мистър Фройънт — отвърна тя спокойно. Завърших сметките тук! — и отвори рязко протърканата кожена чанта, която държеше под мишница.