Червеният кръг

— Можехте да свършите тази работа в библиотеката си — възрази Фройънт, — не е нужно да се завирате в пущинака.

Той се спря, потърка дълги си нос и отмести погледа си от момичето към мълчаливия млад мъж.

— Добре, да оставим това настрана. Искам да поговоря с баща ви, Бирдмор. Ще дойдете ли с мен?

Талия вече крачеше към Тауър Хаус, а и Джек нямаше вече причина да се мотае тук.

— Моля ви, Бирдмор, не губете времето на това момиче — каза Фройънт раздразнено. — Нямате представа колко много работа има да върши, а и съм уверен, че това няма да се хареса на баща ви.

Джек тъкмо се канеше да каже нещо обидно, ала се сдържа. Той мразеше Харви Фройънт, а точно в този момент го мразеше заради заповедническото му държане с момичето.

— Такива момичета — подзе мистър Фройънт, обръщайки се, за да тръгне покрай живия плет към портата в края на долчинката, — такива момичета… — закова се на място и се вторачи. — Кой, дявол да го вземе, е пробил живия плет? — попита той, сочейки с бастуна си.

— Аз отсече Джек. — Впрочем това е наш жив плет, а и така се печели половин миля разстояние.

Харви Фройънт се въздържа от изказване, докато минаваше предпазливо през живия плет.

Тръгнаха бавно нагоре по хълма към големия бряст, където Джек бе стоял и гледал към долината.

Мистър Харви Фройънт мълчеше със стиснати устни. Той много държеше на благоприличието, когато то му беше от полза.

Бяха стигнали до билото на възвишението, когато внезапно някой го улови за ръката. Обърна се и видя, че Джек Бирдмор оглежда дънера на дървото. Фройънт проследи посоката на погледа му и отстъпи крачка назад; нездравото му лице бе леко пребледняло. На дънера на дървото беше изрисуван грубовато червен кръг и боята беше още прясна.

4 Мистър Феликс Марл

Джек Бирдмор огледа околността. Единственото живо същество, което се виждаше, беше един човек, който се отдалечаваше бавно от тях с чанта в ръка. Джек подвикна и човекът се обърна.

— Кой сте? — запита Джек. — Какво правите тук?

Непознатият беше висок, възпълен и от тежестта на багажа си малко задъхан. Мина известно време, преди да отговори.

— Името ми е Марл — каза той, — Феликс Марл. Може да сте чували за мен. Мисля, че вие сте младият мистър Бирдмор, нали?

— Точно това е името ми — каза Джек. — Какво правите тук? — повтори той въпроса си.

— Казаха ми, че тук имало пряк път от железопътната гара, но не е толкова пряк, колкото ме уверяваха — отговори мистър Марл, дишайки хрипкаво. — Идвам да се видя с баща ви.

— Приближавали ли сте се до онова дърво? — попита Джек.

Мистър Марл го изгледа гневно.

— Защо да се приближавам до каквото и да било дърво? — запита той агресивно. — Казвам ви, идвам направо през полето.

В това време пристигна Харви Фройънт и явно позна новодошлия.

— Това е мистър Марл, аз го познавам. Марл, виждал ли си някого близо до онова дърво?

Човекът поклати глава. Очевидно дървото и неговата тайна бяха загадка за него.

— Не знаех, че тук има дърво — рече той. — Какво… какво се е случило?

— Нищо — каза Харви Фройънт рязко.

Скоро стигнаха до къщата, като Джек носеше чантата на госта. Външността на едрия човек не му бе направила особено впечатление. Гласът му беше груб, държането — фамилиарно, и Джек се запита каква връзка може да има този недодялан човешки екземпляр с баща му.

Точно когато се приближаваха до къщата, внезапно и без никаква видима причина пълният мистър Марл нададе уплашен вик и отскочи назад. Нямаше никакво съмнение в страха му. Той беше изписан очебийно по пребледнелите бузи и треперещите устни на човека, който се тресеше от глава до пети.

Джек само го гледаше с учудване — и дори Харви Фройънт изведнъж се заинтригува.

— Какво по дяволите ти става, Марл? — запита той ядосано.

Дори неговите нерви бяха опънати, а като гледаше неприкрития ужас на човека, изпитваше още по-нетърпимо напрежение.

— Нищо… нищо — промърмори Марл пресипнало.

— Аз…

— Май си пил — тросна се Фройънт.

Въведоха човека в къщата. Джек се завтече да потърси Дерик Йейл. Той откри детектива в гъсталака, където седеше на един голям плетен стол с опряна на гърдите брада и скръстени ръце — характерната му поза.

Той вдигна очи, като чу стъпките на младия човек.

— Не мога да ви отговоря — каза детективът, преди още Джек да успее да зададе въпроса си, а после, виждайки учуденото изражение на лицето му, се засмя.

— Щяхте да ме запитате какво е уплашило Марл, нали?

— С такова намерение дойдох — засмя се Джек. — Чуден човек сте вие, мистър Йейл! Нима забелязахте необикновената му уплаха?

Дерик Йейл кимна.

— Видях го точно преди да изпадне в шок — рече той.

— Полската пътека се вижда ясно оттук. — Детективът се намръщи. — Той ми напомня за някого — изрече бавно той, — ала да ме убиете, не мога да кажа кой е. Чест гост ли е тук?

Джек поклати глава.