Червеношийката

Дале гледаше неразбиращо двамата, вперили поглед един в друг като два разярени бика.

— Глух ли си? — извика Едвард. — Разпори чувала!

— Не бих искал.

— Това е заповед! Веднага!

Дале продължаваше да се колебае, местеше поглед от единия към другия, поглеждаше и към безжизненото тяло върху сандъците с боеприпаси. После вдигна рамене, разкопча камуфлажното яке и мушна ръка вътре.

— Почакай! — спря го Едвард. — Попитай дали можеш да заемеш байонета на Гюдбран.

Сега Дале изглеждаше наистина объркан. Погледна въпросително към Гюдбран, който поклати глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Едвард, все още обърнат към Гюдбран.

— Според заповедта трябва да носиш винаги байонет, а ти нямаш в момента?

Гюдбран не отговори.

— Ти, който си истинска машина за убийства с този байонет, Гюдбран, не може просто да си го изгубил, нали?

Гюдбран все още не отговаряше.

— Виждал съм ги много такива. Ами тогава използвай твоя, Дале.

На Гюдбран му се щеше да избоде голямото изцъклено око от главата на командира. Ротенфюрер! Никакъв ротен командир не беше той. Той беше един смотан командир! Страхливец с очи и мозък на плъх. Нищо ли не разбираше?

Байонетът се вряза в плата и те чуха зад себе си звук от разпаряне на чувал. И двамата се обърнаха. Там, в алената, ярка светлина на новия ден, с третото си черно, зеещо на челото око ги гледаше смъртнобяло лице с ужасна гримаса. Беше Даниел, нямаше никакво съмнение.

Четиринадесета глава

Външно министерство, 4 ноември 1999 г.

Бернт Бранхауг погледна часовника и сбърчи чело. Осемдесет и две секунди, седем повече от предвиденото. Прекрачи прага на заседателната зала, изчурулика „добър ден“ и изпрати прословутата си усмивка към четирите лица, обърнати към него.

От едната страна на масата седяха Кюрт Майрик от Полицейската служба за сигурност и Ракел, жената с неподходящата шнола, скучния костюм и строгото изражение. Забеляза, че всъщност костюмът изглежда доста скъп за секретарка. Все още се осланяше на интуицията си, която му подсказваше, че тя е разведена, но може би е била омъжена за богаташ. Или пък има заможни родители? Отново се появи тук, на среща, за която Бранхауг настоя да протече при пълна секретност. Значи заема по-важен пост в ПСС, отколкото е предполагал. Бранхауг реши да научи нещо повече за нея.

От другата страна на масата седеше Ане Стьорксен заедно с високия слаб шеф на полицейски отдел, чието име винаги забравяше. Първо му трябваха повече от осемдесет секунди, за да стигне до заседателната зала, а сега не се сеща за имената — да не би да остарява?

Едва си го помисли и в съзнанието му изникнаха снощните събития. Изведе Лисе, младата стажантка във Външно министерство, на скромна вечеря като удължаване на работното й време, както се изрази той. После я покани на питие в хотел „Континентал“, където от името на Външно разполагаше с постоянна стая, предназначена за строго секретни срещи. Лисе не се дърпа много-много, оказа се амбициозно момиче. Но сеансът се провали. Остарява ли? Единичен случай, вероятно малко повече алкохол, но не и старост. Бранхауг пропъди мисълта и седна.

— Благодаря на всички, загдето се отзовахте за толкова кратко време — започна той. — Няма нужда, естествено, да подчертавам секретния характер на тази среща, но все пак ще го направя, защото тук присъстват хора с недостатъчен опит в това отношение.

Бранхауг хвърли бърз поглед към всички с изключение на Ракел и така даде да се разбере, че съобщението е адресирано към нея. После се извърна към Ане Стьорксен.

— Как са впрочем нещата с вашия човек?

Полицейският началник го изгледа леко объркано.

— С вашия полицай? — побърза да уточни Бранхауг — С Хуле, нали така му е името?

Тя кимна към Мьолер, който се изкашля два пъти, преди да започне да говори.

— Сравнително добре. Той е потресен, разбира се. Но… мда… — вдигна рамене, за да покаже, че няма какво повече да добави.

Бранхауг повдигна повторно вежда:

— Не толкова потресен, че да представлява риск за изтичане на информация, надявам се?

— Е — изсумтя Мьолер. С периферното си зрение долови как госпожа полицейският началник бързо се обърна към него. — Не мисля. Той е наясно с деликатния характер на случая. И, разбира се, е инструктиран относно необходимостта да пази в тайна всичко случило се.

— Същото важи и за другите полицейски служители, които са присъствали — побърза да добави Ане Стьорксен.

— Тогава да се надяваме, че всичко е под контрол заключи Бранхауг. — Позволете ми сега да ви съобщя най-новата информация по случая. Преди малко проведох дълъг разговор с американския посланик и изглежда мога да кажа, че постигнахме единодушие по основните въпроси в този трагичен инцидент.

Той спря погледа си на всички присъстващо поотделно. Те го гледаха напрегнато. Чакаха да чуят какво ще им съобщи той, Бернт Бранхауг. Това бе достатъчно, за да се изпари напълно лошото настроение, измъчващо го допреди секунди.