Червеношийката

— Посланикът ме уведоми, че състоянието на агента от Сикрет Сървис, когото вашият човек — той кимна към Мьолер и госпожа полицейския началник — простреля на прелеза, е стабилно и вече няма опасност за живота му. Получил е наранявания в гръбначния стълб и вътрешни кръвоизливи, но бронежилетката го е спасила. За съжаление не успяхме да получим информацията по-рано, но по разбираеми причини се опитваха да сведат комуникацията по случая до минимум. Обменяха се само най-необходимите данни между неколцина посветени.

— Къде е той? — въпроса зададе Мьолер.

— Строго погледнато, не е необходимо да знаете, Мьолер.

Той погледна Мьолер и видя как лицето му пребледня. За секунда настана потискащо мълчание. Винаги ставаше малко неловко, когато някой им напомняше, че научават само необходимото им за работата. Бранхауг се усмихна и разпери извинително ръце, сякаш казваше: разбирам те, че искаш да знаеш, но това е положението.

Мьолер кимна и заби поглед в масата.

— Добре — смили се Бранхауг — Мога само да добавя, че след операцията е преместен във военна болница в Германия.

— Аха — Мьолер се почеса зад врата. — Ъъъ…

Бранхауг чакаше.

— Предполагам, няма проблем Хуле да бъде осведомен? За здравето на агента от Сикрет Сървис, имам предвид? Това би… ъъъ… улеснило ситуацията за него.

Бранхауг погледна Мьолер. Затрудняваше се да разбере що за човек в същност е шефът на полицейския отдел.

— Няма проблем — махна с ръка той.

— До какво споразумение стигнахте с посланика? — попита Ракел.

— Ще стигна и дотам — меко възрази Бранхауг. Всъщност ставаше дума за следващата точка, но той не обичаше да го прекъсват по този начин.

— Първо искам да похваля Мьолер и полицията в Осло за бързата намеса на местопроизшествието. Според докладите агентът е получил лекарска помощ само след дванадесет минути.

— Хуле и неговата колежка Елен Йелтен са го закарали в болницата „Акер“ — уточни Ане Стьорксен.

— Действали са удивително бързо — подчерта Бранхауг — И това виждане се споделя от американския посланик.

Мьолер и шефката на полицията размениха погледи.

— Освен това посланикът е разговарял със Сикрет Сървис. Не се обсъжда търсене на права по съдебен път от американска страна. Естествено.

— Естествено — съгласи се Майрик.

— Постигнахме и съгласие, че основната грешка е на американците. Агентът в будката за билети изобщо не е трябвало да се намира там. Тоест — трябвало е, но е било редно норвежкият офицер за свръзка да бъде уведомен. Норвежкият полицейски служител на пост, където е бил агентът, е трябвало — извинете, можело — да информира офицера, но той само е проверил документите за самоличност на агента. Имаше постоянна заповед да се осигури достъп на агенти на Сикрет Сървис до всички охранявани места и затова полицаят не е сметнал за необходимо да докладва на по-високо ниво. От днешна гледна точка можем да кажем, че е било нужно да го направи.

Той погледна Ане Стьорксен — тя явно не възнамеряваше да възразява.

— Добрите новини са, че досега няма данни за изтекла информация. Но не съм ви повикал да обсъждаме какво да правим при максимално оптимистичен сценарий; то е същото, като да си седим мирно и тихо. Защото най-добре е да забравим за такъв сценарий. Направо наивно е да си мислим, че инцидентът с ранения агент няма да излезе наяве.

Бернт Бранхауг местеше дланите си нагоре-надолу, сякаш искаше да разчлени изреченията на смилаеми хапки.

— Освен двадесетината човека от ПСС, Министерството на външните работи и групата за координация — всички, наясно със случая — около петнадесет полицейски служители са станали свидетели на инцидента на самия жп прелез. Не искам да злословя по техен адрес, сигурно общо взето пазят служебна тайна. Но те са обикновени полицаи без опит в опазване на тайна на такова ниво, каквото е необходимо тук. Трябва да прибавим и хората от Държавната болница, компанията „Фиеллиниен АС“ и хотел „Плаза“, които в по-голяма или по-малка степен имат причина да заподозрат какво се е случило. Нямаме и гаранция, че никой от съседните на прелеза сгради не е проследил кортежа с далекоглед. Само една дума от някой, който е имал някакво вземане-даване със случката и…

Той изпусна въздуха в бузите си, за да онагледи експлозията.

Около масата настъпи тишина. Най-после Мьолер се изкашля:

— И защо е толкова… ъъъ… опасно да излезе наяве?

Бранхауг кимна, сякаш за да покаже, че това не е най-глупавият въпрос, който бе чувал. Обяснението обаче потвърди предчувствието на Мьолер, че е тъкмо обратното.

— Съединените американски щати са нещо повече от съюзник — започна Бранхауг с невидима усмивка. Произнесе го с тон, с какъвто човек разказва на чужденец, че Норвегия има крал и столицата се казва Осло.