Червеношийката

— Какво мислиш, Кюрт? — попита Бранхауг.

Кюрт Майрик се почеса зад ухото и тихо изсумтя.

— Ами добре — примири се той. — Винаги ще намерим място за старши полицейски инспектор.

Бранхауг кимна.

— Би било от голяма полза.

— Да, хубаво е да си помагаме взаимно, когато можем.

— Чудесно — Бранхауг се усмихна широко и с един поглед към стенния часовник даде знак, че срещата е приключила. Чу се скърцане от столове.

Петнадесета глава

Възвишението Санкт Ханс, 4 ноември 1999 г.

„Tonight we’re gonna party like it’s nineteen-ninety-nine!“16

Елен погледна към Том Валер, докато той пъхаше касетка в касетофона на колата и усили звука до степен арматурното табло да завибрира от баса. Пронизителният фалцет на вокалиста тероризираше тъпанчетата й.

— Нали е супер яко? — опита се да надвика музиката Том. Елен не искаше да го обиди и затова само кимна. Не че представата й за Том Валер включваше ранимост, но смяташе да се отнася внимателно с него, докато е възможно. Дано дотогава разпуснат тандема Том Валер и Елен Йелтен. Шефът на полицейския отдел Бярне Мьолер все пак каза, че това е временно. Всички очакваха напролет Том да получи нов пост на старши полицейски инспектор.

— Негърски педал — извика Том. — Супер плоско.

Елен не отговори. Заради поройния дъжд дори и с работещи на пълни обороти чистачки водата се наслагваше като тънък филтър върху предното стъкло на патрулката и придаваше на сградите по улицата вид на призрачни къщи, които се люлеят напред-назад. Тази сутрин Мьолер ги изпрати да намерят Хари. Вече звъняха в апартамента му и установиха, че не си е вкъщи. Или не иска да отвори. Или не е в състояние да отвори. Елен се опасяваше от най-лошото. Тя гледаше забързаните нагоре-надолу по тротоара хора. Те също бяха придобили изкривени, странни фигури като образи от огледало в увеселителен парк.

— Завий тук наляво и спри — каза тя. — Изчакай в колата, а аз ще вляза.

— Най-добре — съгласи се Валер. — Не съм се сблъсквал с нещо по-гадно от пияниците.

Тя му хвърли бегъл поглед, но изражението на лицето му не издаваше дали говори за предобедната клиентела на ресторант „Скрьодер“ по принцип, или визира само Хари. Той спря колата на автобусната спирка пред заведението, а когато излезе, Елен видя, че от другата страна на улицата са отворили кафене. Или си е там от дълго време, но Елен не го е забелязала. На високи табуретки до големите прозорци седяха младежи в пуловери с високи яки и четяха чуждестранни вестници или просто гледаха замислено дъжда, стиснали големи бели кафени чаши в ръце, докато вероятно се чудеха дали са избрали най-подходящия предмет в университета, най-подходящото дизайнерско канапе, най-подходящия интимен партньор, най-подходящия книжен клуб или най-подходящия град в Европа.

На входната врата на „Скрьодер“ Елен едва не се сблъска с мъж в исландски пуловер. Алкохолът бе изличил почти всичкото синьо в ирисите му, а ръцете му с големината на тиган чернееха от мръсотия. Елен у сети сладникавата миризма на пот и стар алкохол, когато той профуча край нея. Вътре цареше следобедна тишина. Само четири маси бяха заети. Елен беше идвала тук преди доста време и доколкото успяваше да прецени, нямаше никаква промяна. По стените висяха големи картини на Осло от едно време и заедно с кафявите стени и стъкления покрив в средата придаваха на мястото лек привкус на английски пъб. Много лек, ако трябва да сме честни. С масите „Респатекс“ и канапетата заведението приличаше на салоните за пушене на ферибот по Мьорешюстен. В дъното на локала, облегната на тезгяха, стоеше сервитьорка с престилка и пушеше, като полузаинтригувано разглеждаше Елен. Хари седеше с наведена глава в най-вътрешния ъгъл до прозореца. Пред него имаше празна половинлитрова чаша.

— Здравей — поздрави Елен и седна на стола срещу него.

Хари погледна нагоре и кимна. Сякаш бе чакал точно нея. После главата му пак клюмна.

— Опитахме се да те открием. Звъняхме ти у дома.

— Бях ли вкъщи? — подхвърли той вяло, без да се усмихне.

— Не знам. Вкъщи ли си, Хари? — тя кимна към чашата.

Хари вдигна рамене.

— Той ще оживее — успокои го Елен.

— Казаха ми. Мьолер ми остави съобщение на телефонния секретар — имаше изненадващо ясна дикция. — Не уточни колко сериозно е ранен. Прекъснати нерви в гърба, нали?

Наклони глава въпросително, но Елен не отговори.

— Вероятно просто ще осакатее — предположи Хари и взе празната чаша. — Наздраве!

— Болничният ти лист изтича утре — напомни му тя. — Очакваме да се върнеш на работа.

Той едва повдигна глава.

— В болнични ли съм?

Елен плъзна към него по масата пластмасова папка. Вътре се мерна задната страна на розов лист.

— Говорих с Мьолер. И с доктор Ауне. Вземи копието от болничния си лист Според Мьолер, ако си стрелял по някого по време на работа, обикновено се полагат няколко дни отдих. Само ела утре.