Червеношийката

— Не ти командваш парада, разбирам. И макар че не виждам цялата картинка, в се пак имам въображение и се досещам за някои неща. И ако съм прав, то значи моите желания за избор на бъдеща кариера в полицията са от второстепенно значение. Затова ми отговори на един-единствен въпрос. Имам ли избор?

Мьолер мигаше ли, мигаше. Пак се замисли за Берген. За зимите без сняг. За неделните разходки със съпругата си и с момчетата на Фльойен. Място, където е приятно да растеш. Няколко забавни хрумвания на младежите и малко трева, никакви криминални банди и четиринадесетгодишни юноши, които взимат свръхдози. Полицията на Берген. Е, да.

— Не — каза той.

— Хубаво — кимна Хари. — Така си и мислех. — Смачка картонената чашка и се прицели в кошчето за смет. — Пет нива по-висока заплата ли каза?

— И собствен кабинет.

— Добре изолиран от другите, предполагам. — Хвърли чайката с бавно, отработено движение. — Ще плащат ли за извънредно работно време?

— Не чак толкова, Хари.

— В такъв случай ще бързам да се прибирам към четири.

Чашката падна на пода на половин метър от кошчето.

— Всичко ще бъде наред — успокои го Мьолер с тънка усмивка.

Осемнадесета глава

Паркът пред Двореца, 10 ноември 1999 г.

Вечерта бе ясна и хладна. Първото, което направи впечатление на стария човек, когато излезе от станцията на метрото, бяха многото хора по улиците. Бе очаквал в този късен час центърът да е почти безлюден, но по улица „Карл Юхан“ такситата се стрелкаха под неоновите светлини, а хората вървяха нагоре-надолу по тротоарите. Спря се и зачака зеленото човече на светофара на една пешеходна пътека заедно с тълпа смугли младежи, разговарящи на странен, крякащ език. Предположи, че са от Пакистан. Или от Саудитска Арабия. Зелената светлина на светофара прекъсна мислите му. Тръгна по улицата с ясна представа за намерението си и продължи нагоре по хълма към осветената фасада на Двореца. Дори и тук имаше хора, повечето млади, които отиваха един Бог знае къде. Спря и си пое въздух на стръмнината пред статуята на Карл Юхан20, седнал на коня си, загледан замечтано в Стуртинга и във властта, която се бе опитал да съсредоточи в Двореца зад себе си.

Повече от седмица не бе валял дъжд и когато старецът зави надясно между дърветата в парка, сухите листа зашумоляха. Отметна назад глава и се загледа в голите клони, открояващи се на фона на звездното небе над тях. В главата му се появи стихотворение:

Дъб, бреза. Топола, бряст.
Черно расо. Блед, в несвяст.

Помисли си колко по-добре би било ако тази вечер няма луна. От друга страна обаче, лесно откри това, което търсеше: огромния дъб. На него опря чело в деня, когато разбра, че животът му клони към своя край. Разгледа дървото от стъблото до короната. Колко ли е старо? Двеста години? Триста? Дъбът сигурно е бил вече напълно израснал, когато Карл Юхан е бил коронясан за норвежки крал. Независимо от това всеки живот си има край. Неговият собствен, на дървото, даже и на краля. Застана зад дървото така, че да не се вижда от пътеката, и свали раницата си. После клекна, отвори я и извади съдържанието й. Три бутилки с разтвор на глифозат, който продавачът от специализирания магазин нарече „Раундъп“, и спринцовка за коне с дебела игла, купена от аптека „Сфинкс“. Обясни, че ще използва спринцовката за готвене, за да инжектира мазнина в месото, но се оказа съвсем ненужно, защото аптекарят само го изгледа равнодушно и сигурно го забрави, преди още старецът да си тръгне.

Старият мъж бързо се огледа наоколо. После заби дългата стоманена игла в корка на една от бутилките и бавно изтегли буталото нагоре. Прозрачната течност напълни спринцовката. Опипа с ръка дървото, докато откри цепнатина между две парчета кора и заби иглата. Не стана толкова лесно, колкото си мислеше. Наложи се да натисне силно, за да вкара иглата в твърдото дърво. Нямаше да има ефект, ако инжектираше течността във външния слой на дървесината, нужно бе да достигне вътрешните, жизненоважни за дървото органи. Натисна спринцовката с още по-голяма сила. Иглата затрепери. По дяволите! Не бива да я чупи, няма друга. Иглата се плъзна малко навътре, но след няколко сантиметра напълно спря. Въпреки ниската температура по тялото му изби пот. Отново хвана здраво спринцовката и тъкмо се канеше да я натисне още по-силно, чу шумолене на листа откъм пътеката. Отпусна спринцовката. Звукът приближаваше. Затвори очи и притаи дъх. Чу крачките точно до себе си. Отвори очи. Мярнаха му се две неясни фигури и изчезнаха зад храстите на ръба на възвишението. Въздъхна с облекчение и отново се залови със спринцовката. Реши да не се отказва — или ще се счупи, или ще издържи — и натисна с всичка сила. И точно когато очакваше да чуе звук от счупена игла, тя навлезе в дървото. Старецът избърса потта. Останалото бе лесна работа.