Червеношийката

За десет минути инжектира две бутилки от препарата и почти привършваше третата, когато чу приближаващи се гласове. Два силуета заобиколиха храстите на ръба на възвишението. Предположи, че са същите, които видя преди малко да се насочват натам.

— Ей! — чу се мъжки глас.

Старецът реагира инстинктивно, изправи се и застана пред дървото така, че дългите пешове на палтото му да покрият спринцовката, все още забита в стъблото. В следващия миг го заслепи светлина. Той вдигна ръце пред лицето си.

— Махни фенера, Том — обади се женски глас.

Светлината се отмести и той видя как конусовидният лъч затанцува сред дърветата в парка.

Двамата се приближиха до него и единият — жена в началото на трийсетте с красив и, но незапомнящи се черти — му показа картата си толкова близо до лицето, че дори на оскъдната лунна светлина той успя да види не само снимката й, на която беше значително по-млада и със сериозно изражение на лицето, но и името й: Елен еди-коя си.

— Полиция — представи се тя. — Съжалявам, ако сме ви изплашили.

— Какво правиш тук посред нощ, старче? — попита мъжът. И двамата бяха в цивилно облекло. Под черната плетена шапка на мъжа старецът видя хубав млад мъж със студени сини очи, вперени изпитателно в него.

— Просто излязох да се поразходя — старецът се надяваше да не забележат как трепери гласът му.

— Аха — изсумтя мъжът на име Том. — Разходка зад дърво в парка с дълго палто. Знаеш ли как му викаме на това?

— Стига, Том! — обади се жената. — Още веднъж, съжалявам — обърна се тя към стареца. — Преди няколко часа в парка имаше нападение. Пребито е младо момче. Забелязали ли сте нещо?

— Току-що дойдох — старецът се съсредоточи върху жената, за да избегне изучаващия поглед на мъжа. — Нищо не съм видял. Само Коларя и Голямата мечка, — той посочи небето. — Съжалявам. Много ли е пострадал?

— Доста сериозно. Простете за безпокойството — усмихна се тя. — Приятна вечер.

Двамата изчезнаха. Старецът затвори очи и се облегна изтощен на стъблото зад себе си. В следващия миг някой го разтърси за ревера и той усети топъл дъх в ухото си. После чу гласа на младия мъж:

— Ако някой ден те спипам на местопрестъплението, ще те кастрирам. Чуваш ли? Ненавиждам такива като теб.

Ръцете му пуснаха ревера и той изчезна. Старецът се отпусна на стръмнината и усети как влагата от пръстта проникна през дрехите му. В главата му звучеше същият стих, отново и отново:

Дъб, бреза. Топола, бряст.
Черно расо. Блед, в несвяст

Деветнадесета глава

„Пицарията на Херберт“, площад „Юнгсторге“, 12 ноември 1999 г.

Свере Улсен влезе, кимна за поздрав към момчетата на масата в ъгъла, купи си бира от бара и я занесе на масата. Не на масата в ъгъла, а на своята маса. Беше негова повече от година, откакто преби жълтуркото в „Дюнерите на Денис“. Дойде рано и все още нямаше никакви посетители, но скоро малката пицария на ъгъла на улицата към площад „Юнгсторге“ щеше да се напълни. На днешния ден изплащаха парите за помощи. Погледна към момчетата в ъгъла. Имаше трима от постоянните клиенти, но той не говореше вече с тях. Членуваха в новата партия — Националната антанта — и можеше да се каже, че се е появило идеологическо разногласие. Свере ги познаваше от времето на младежкото си членство в Родната партия21, тогава бяха големи патриоти, но сега се включиха в редиците на дисидентите. Рой Квинсет, с безупречно избръсната глава, както винаги носеше захабени дънки, ботуши и бяла тениска с логото на Националната антанта в червено, бяло и синьо. Но Хале бе нов — боядисал косата си в черно и пригладил перчема си с гел. Мустакът, естествено, беше нещото, което шокираше хората — черен, грижливо подстриган и щръкнал като космите на четка, точно копие на мустака на фюрера. Вместо широките каубойски панталони и ботуши носеше камуфлажни панталони. Грегершен единствен имаше вид на нормален младеж: късо яке, остра брадичка и слънчеви очила на главата. Без съмнение бе най-модерният сред тях.