Читаем Червеношийката полностью

Минаха няколко коли. Свере Улсен продължаваше да седи, но друг човек в пицарията се изправи и в този момент вървеше към входната врата с нестабилни крачки. Старецът го помнеше, видя го и на последната си среща със Свере. А днес през цялото време онзи не ги изпусна от очи. Вратата се отвори. Той зачака. Движението по улицата спря. Той забеляза как мъжът застана точно зад него и се обади:

— Така значи, дали е същият мъж?

Гласът звучеше доста особено, стържещо. Само години наред тежка злоупотреба с алкохол, пушене и безсъние са способни да причинят такова нещо.

— Познавам ли ви? — попита старецът, без да се обръща.

— Мисля, че да.

Старецът завъртя глава, измери го за миг с очи и пак се извърна.

— Не ми изглеждате познат.

— Стига де! Не можеш ли да познаеш другар от войната?

— Коя война?

— Бихме се за една кауза, ти и аз.

— Щом казваш. Какво искаш?

— А? — попита алкохоликът с ръка зад ухото.

— Питам какво искаш — повтори старецът по-високо.

— Искаш, че искаш. По принцип човек се спира да побъбри със стари познати, нали? Особено с такива, които не е виждал дълго време. И особено с хора, които мисли за мъртви.

Старецът се обърна.

— Мъртъв ли ти изглеждам?

Мъжът в червения исландски пуловер го гледаш втренчено със сините си очи, толкова светли, че приличаха на тюркоазни топчета. Бе напълно невъзможно да се отгатне възрастта му. Четиридесет или осемдесет години. Но старецът знаеше на колко е алкохоликът. Ако се концентрираше, щеше да си спомни и рождената му дата. По време на войната се стараеха да празнуват рождените си дни.

Пияницата се приближи още малко.

— Не, не изглеждаш у мрял. Болен — да, но не и мъртъв.

Протегна огромната си мръсна ръка и старецът мигом долови сладникавото зловоние, смесица от пот, урина и алкохол.

— К’во има? Не искаш да се здрависаш със стар другар ли? — Гласът му звучеше като предсмъртен хрип.

Старецът стисна леко и бързо протегнатата ръка, без да сваля ръкавицата си.

— Така. Ръкувахме се. Ако не те интересува нищо друго, трябва да тръгвам.

— Да ме интересува — алкохоликът залитна напред-назад в опит да фокусира поглед върху стареца. — Чудех се какво търси мъж като теб в такава дупка. Не е странно да ме учудва, нали? Сигурно се е объркал, помислих си аз предния път, когато те видях тук. Но после седна да говориш с оня отвратителен тип, за когото разправят, че пребивал хората с бухалка. И понеже и днес беше тук…

— Да?

— Та си помислих, че е добре да питам някого от журналистите, дето идват тук от време на време, дали знаят какво прави такъв представителен господин като теб в такава среда. Те знаят всичко, мдам. А което не знаят, го научават. Например как става така, че мъж, когото всички смятат за загинал през войната, изведнъж се оказва жив. Те си намират информация дяволски бързо. Ей така.

Направи безуспешен опит да щракне с пръсти.

— А после тя се озовава във вестника, мдам.

Старецът въздъхна.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Така ли изглежда? — Алкохоликът разпери ръце и се ухили, като оголи проядените си зъби.

— Разбирам — старецът се огледа наоколо. — Хайде да се поразходим. Не обичам публика.

— А?

— Не обичам публика.

— Добре, ама какво да направим?

Старецът леко сложи ръка на раменете му.

— Ще влезем тук.

— Show me the way27, приятелю — затананика дрезгаво пияницата и се засмя.

Влязоха в прохода към вътрешния двор на „Пицарията на Херберт“, където големи, препълнени кофи за боклук от сива пластмаса закриваха изгледа към улицата.

— Нали още не си споменал на никого, че си ме видял?

— Луд ли си, бе? Първо си мислех, че имам халюцинации. Призрак посред бял ден. В „Пицарията на Херберт“!

Засмя се гръмко, но смехът му бързо премина в задушлива, мокра кашлица. Той се наведе напред и се подпря на стената, докато кашлицата се уталожи. После се изправи и изтри слюнката от ъгълчетата на устата си:

— Не, трябва да ми благодариш — иначе сигурно щяха да ме затворят в лудницата.

— Каква е според теб цената на мълчанието ти?

— Цена, че цена. Видях как оня гадняр грабна хилядарката от вестника, който носеше…

— Да?

— Няколко такива банкноти биха стигнали за известно време, разбира се.

— Колко?

— Колко имаш?

Старецът въздъхна, огледа се наоколо още веднъж, за да се увери, че няма свидетели. После разкопча палтото си и мушна ръката си вътре.



Свере Улсен крачеше забързан и размахваше във въздуха зелен найлонов плик. Преди двадесет минути седеше мокър и с пробити ботуши в „Пицарията на Херберт“, а сега беше собственик с чисто нови кубинки, високи 12 инча, купени от представителния магазин „Топ Сикрет“ в центъра. Плюс плик, в който имаше още осем чисто нови хилядарки. А се задаваха още десет. Странно е как нещата понякога се преобръщат. През есента чакаше да го натикат зад решетките, но адвокатът му се сети, че дебелата съдебна заседателна не е положила клетва на правилното място!

Обзет от необикновено добро настроение, Свере се замисли дали да не покани Хале, Грегершен и Квинсет да седнат на масата му. Да ги почерпи по бира. Само за да види как ще реагират. Защо не, дявол да го вземе!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры