Червеношийката

Вървеше пред някаква пакистанска вещица с детска количка и й се усмихна напук. Тъкмо тръгна към вратата на пицарията и му хрумна, че няма смисъл да носи найлонов плик с чифт износени ботуши. Влезе в прохода към вътрешния двор, вдигна капака на една от тежките кофи за боклук и сложи плика най-отгоре. На излизане забеляза два стърчащи крака между две кофи навътре в двора. Огледа се. На улицата нямаше никого. В двора — също. Какво беше това — пияница, наркоман? Приближи се. Кофите на колелца стояха плътно допрени една до друга на мястото, където стърчаха краката. Свере усети как сърцето му се разтуптя. Някои наркомани побесняват, ако ги притесниш. Свере отстъпи назад и ритна една кофа настрани.

— Мамка му!

Странно, но именно Свере Улсен, който сам едва не уби човек, никога преди не бе виждал мъртвец. И бе също толкова странно, че заради гледката почти се свлече на колене. Мъжът, седнал облегнат на стената, с очи, загледани нанякъде, бе сто процента мъртъв. Причината за смъртта му бе очевидна. Усмихнатата червена дупка на врата му показваше къде е прекъснат гръклянът. Сега кръвта едва капеше, ала в началото явно е шуртяла силно, защото целият исландски пуловер на мъжа изглеждаше лепкав и напоен с кръв. Вонята на боклук и урина стана нетърпима и Свере усети вкуса на жлъчка в устата си, а после и на двете бири, и на наскоро изядената пица. След това постоя подпрян на кофата и плю на асфалта. Върховете на кубинките му пожълтяха от повръщано, но той не забеляза. Стоеше вторачен единствено в малката червена вадичка, която просветваше на приглушеното осветление, търсейки най-ниската точка на терена.

Двадесет и първа глава

Ленинград, 17 януари 1944 г.

Руски изтребител ЯК-1 избръмча над главата на Едвард Мускен, който тъкмо тичаше приведен в окопа.

Тези изтребители не успяваха да нанесат големи щети, защото руснаците явно бяха свършили бомбите. Според неотдавнашни слухове снабдявали с ръчни гранати пилотите си, а те се опитвали да улучат вражеските позиции, когато прелитат над тях!

Едвард ходи до Северния корпус, за да донесе писма на момчетата и да научи последните новини. Цяла есен пристигаха само съкрушителни съобщения за загуби и отстъпление по целия Източен фронт. Още през ноември руснаците си възвърнаха Киев, а през октомври немската южна армия едва избегна обсада северно от Черно море. Хитлер отслаби Източния фронт, като прегрупира войските на Западния, ала ситуацията не се подобри. Но най-обезпокоителната новина Едвард чу днес. Преди два дена генерал-лейтенант Гусев започнал мощна офанзива от Ораниенбаум, от южната страна на финския залив. Едвард помнеше Ораниенбаум, защото представляваше малко предмостово укрепление, което подминаха по време на настъплението към Ленинград. Позволиха на руснаците да го задържат, понеже нямаше стратегическо значение!

Сега Иван тайно събрал цяла армия около града-крепост Кронгцат, според докладите бойните машини „Катюша“ обстрелвали немските позиции без почивка, а от гъстата някога иглолистна гора останали само дребни съчки. Наистина от доста време чуваха нощем музиката от органите на Сталин в далечината, но Едвард не допускаше, че положението е толкова лошо.

Едвард използва пътуването си, за да посети едно от момчетата си в лазарета, загубило крака си заради мина в ничията земя, но медицинската сестра, дребничка естонка с печални очи и черно-сини очни ябълки, наподобяващи маска, само поклати глава и произнесе немската дума, която бе усвоила навярно най-добре:

— Tot28.

Едвард сигурно е изглеждал много разстроен, защото тя направи опит да го ободри, като посочи легло, където лежеше още един норвежец:

— Leben29 — усмихна му се тя. Но очите й останаха все така печални.

Едвард не познаваше мъжа в леглото, но щом видя блестящия бял шинел на стола, разбра кой е човекът: самият ротен командир Линдвиг от полк „Норвегия“. Легендата. А сега лежи тук! Едвард реши да спести на момчетата тази новина.

Над главата му изръмжа още един изтребител. Откъде се появиха изведнъж всичките тези самолети? Миналата есен изглеждаше, че Иван ги е свършил.

Заобиколи поредния ъгъл и видя Дале, застанал приведен с гръб към него.

— Дале!

Дале не се обърна. След като изгуби съзнание от паднала до него граната през ноември, той вече не чуваше толкова добре. А и не говореше кой знае колко. Погледът му придоби онази неподвижност и затвореност, особено характерна за хора, преживели шок от избухване на граната. В началото Дале се оплакваше от главоболие, но след прегледа военният лекар каза, че не може да направи почти нищо, за да му помогне. Трябвало просто да почакат и да видят дали ще премине. Недостигът на войници бил прекалено голям, за да си позволят да изпращат здрави мъже в лазарета.