Червеношийката

След като в Университетската библиотека изчете в интернет толкова много за пушката „Мерклин“, на живо оръжието малко го разочарова. Изглеждаше като ловджийска пушка, но по-голяма. Куриерът му показа как се сглобява и разглобява, като се обръщане към стареца с „господин Урия“. После възрастният човек сложи разглобената пушка в голяма чанта с ремък и слезе с асансьора до рецепцията. За миг се поколеба дали да не отиде при Бети Андресен и да я помоли да му поръча такси. Просто идея.

— Здравей!

Старецът вдигна очи.

— Не е зле да ти проверим и слуха.

Доктор Бюер стоене на вратата и се опита да се усмихва приветливо. Въведе го в кабинета. Торбичките под очите му бяха станали още по-големи.

— Извиках името ти три пъти.

Забравям името си, помисли си старецът. Забравям всичките си имена. По подкрепящата го ръка на лекаря той разбра, че новините са лоши.

— Да, получих резултатите от изследванията — подхвана Бюер бързо, преди да се е настанил удобно в стола, сякаш искаше да съобщи лошите вести възможно най-скоро.

— И за жалост има метастази.

— Естествено, че има метастази — измърмори старецът. — Нали точно това е природата на раковата клетка? Да се разпространява?

— Хе-хе. Така е — Бюер избърса невидима прашинка от бюрото си.

— Ракът е като нас — философски изкоментира старецът. — Прави каквото трябва.

— Да — кимна доктор Бюер. Уж се бе отпуснал на стола, но в свитата поза на тялото му се долавяне силно напрежение.

— И ти правиш каквото трябва, докторе.

— Прав си, много си прав — доктор Бюер се усмихна и посегна към очилата си. — Смятаме, че пак трябва да се направи химиотерапия. Ще се почувстваш изнемощял, но може да удължи… ъъъ…

— Живота ми?

— Да.

— Колко ми остава без лечението?

Адамовата ябълка на Бюер подскочи нагоре-надолу.

— Малко по-малко отколкото предполагахме.

— А това значи?

— Значи, че ракът се е разпространил от черния дроб по кръвоносните съдове до…

— Млъквай и ми кажи дата.

Доктор Бюер го погледна безизразно.

— Мразиш работата си, нали? — попита старецът.

— Моля?

— Нищо. Кажи ми дата, ако обичаш.

— Невъзможно е да…

Спокойно седящият доктор Бюер се стресна, когато юмрукът на стареца се стовари върху писалището с такава сила, че телефонната слушалка подскочи от вилката. Отвори уста, за да каже нещо, но спря, видял треперещия показалец на стареца. После въздъхна, свали очилата си и уморено прокара ръка по лицето си.

— Лятото. Юни. Не е изключено и по-рано. Най-много август.

— Чудесно! — възкликна старецът. — Ще ми стигне. Болки?

— Обикновено се появяват по всяко време. Ще ти изпиша лекарства.

— Ще бъда ли в състояние да водя активен живот?

— Трудно е да се каже. Зависи от болките.

— Трябва да ми дадеш лекарства, които да ме поддържат дееспособен. Важно е. Разбираш ли?

— Всички болкоуспокояващи…

— Аз търпя на болка. Трябва ми само нещо, което да ме държи в съзнание, за да мога да мисля и да действам рационално.

Весела Коледа. Това бяха последните думи на доктор Бюер. Старецът стоеше на стълбището. Първоначално не разбра защо градът е пълен с толкова много хора, но сега, когато му напомниха за предстоящия празник, забеляза паниката в очите на суетящите се хора в търсене на последните коледни подаръци. Оркестър изпълняваше поп парчета, наобиколен от любопитни минувачи. Мъж в униформата на Армията на спасението обикаляше наоколо с пушка. В снега крачеше наркоман, а погледът му блуждаеше като пламъка на почти изгасена стеаринова свещ. Две тийнейджърки, хванати под ръка, го подминаха с пламнали страни и души, преливащи от тайни за момчета и очаквания за бъдещето. И светлините. На всеки проклет прозорец имаше светлина. Вдигна лице към небето на Осло — топъл, жълт купол от отразената светлина от града. Господи, как копнее за нея. Следващата Коледа, помисли си той. Тогава ще празнуваме заедно, любима.

Трета част Урия

Двадесет и трета глава

Болницата „Рудолф II“, Виена, 7 юни 1943 г.

Хелена Ланг вървеше с бързи крачки, бутайки масичка на колелца към зала 4. През отворените прозорци нахлуваше свеж въздух и тя дишаше с пълни гърди, та дробовете и главата й да попият омайния аромат на току-що поникнала трева. Не се долавяше миризмата на разруха и смърт. От първата бомбардировка на Виена измина една година. През последните седмици хвърляха бомби всяка нощ при ясно време. Болницата „Рудолф II“ отстоеше на няколко километра от центъра, извисена над войната в зелената Вийнервалд37 и въпреки това димът от пожарите в града задушаваше мириса на лято.