Червеношийката

Хелена зави зад ъгъла и се усмихна на доктор Брокхард. Той явно искаше да спре, за да поговорят, затова тя избърза напред. Неподвижните, втренчени очи на Брокхард винаги я притесняваха и потискаха, видеше ли го насаме. Понякога имаше усещането, че тези срещи с него по коридорите не са никак случайни. Майка й би се спукала от яд, ако видеше как Хелена отбягва младия, обещаващ лекар, най-вече защото той произлизаше от солидно виенско семейство. Но Хелена не харесваше нито Брокхард, нито роднините му, нито опитите на майка си да я използва като билет за връщане в доброто общество. Майка й обвиняваше войната за всичко случило се. Заради войната бащата на Хелена, Хенрик Ланг, загуби много бързо еврейските си лихвари и не успя да плати навреме на другите си кредитори. Финансовата криза го принуди да изиска от еврейските си банкери да му прехвърлят наличните си облигации, за съжаление конфискувани от австрийската държава. По тази причина сега Хенрик Ланг лежеше в затвора за заговор с опасни за държавата еврейски сили.

За разлика от майката, Хелена тъгуваше за баща си много повече отколкото за някогашните позиции на семейството. Изобщо не й липсваха например големите пиршества, посредствените, повърхностни разговори и постоянните опити да я сватосат с някой богат, разглезен младеж.

Тя погледна часовника и забърза. Някаква птичка бе влязла през отворените прозорци. Сега пееше безгрижно на един от абажурите на високия таван. Понякога на Хелена й се струваше невероятно, че навън бушува война. Навярно заради гората, понеже гъстите редици иглолистни дървета скриваха всичко, което хората тук горе не искаха да видят. Но влезеше ли човек в някоя зала, веднага разбираше, колко илюзорно е спокойствието. С осакатените си тела и изтерзани души ранените войници донасяха войната и тук. В началото тя слушаше разказите им, почти убедена, че със силата и вярата си ще им помогне да преодолеят мъките си. Но всички сякаш продължаваха да разказват все една и съща безконечна, кошмарна приказка какво може и трябва да изтърпи човек тук, на земята; какви унижения нанася животът. Само мъртвите се били отървали невредими. И Хелена спря да ги слуша. Преструваше се на заинтересувана, докато сменяше превръзките, мереше температурата, даваше им лекарства и им поднасяше храна. А когато спяха, се мъчеше да не ги гледа, защото лицата им продължаваха да разказват дори насън. Забелязваше страдание в бледи младежки лица, жестокост — в загрубели, мрачни лица и копнеж по смъртта в изкривените от болка черти на някого, току-що разбрал, че ще му ампутират крака.

Въпреки това днес тя стъпваше с леки, пъргави крачки. Вероятно заради лятото, вероятно защото един лекар току-що й каза колко е хубава тази сутрин. Или заради норвежкия пациент от зала 4, който след малко щеше да й се усмихне и да я поздрави с Guten Morgen

38

на странния си, смешен немски. После щеше да закуси и да я наблюдава непрекъснато, докато тя снове от легло на легло, сервира на другите пациенти и казва някоя и друга окуражителна дума на всекиго поотделно. А на всяко пето или шесто легло тя ще поглежда към него и, ако той й се усмихне, и тя бързо ще му се усмихне и ще продължи обиколката си, сякаш нищо не се е случило. Нищичко. И все пак това беше много. Мисълта за тези кратки моменти, които й даваха сили в ежедневието. Благодарение на тях съумяваше да се смее, когато зле изгореният капитан Хадлер в леглото до вратата се шегуваше и питаше дали скоро няма да изпратят гениталиите му от фронта.

Тя отвори въртящата се врата към зала 4. Нахлуващата отвън слънчева светлина караше всичко — стените, тавана, чаршафите — да блести. Сигурно така изглежда Раят, помисли си тя.

— Guten Morgen, Helena.

Тя му се усмихна. Той седеше на стол до леглото и четеше книга.

— Добре ли спа, Урия? — звънливо попита тя.

— Като мечка.

— Като мечка ли?

— Да. Като мечка в… как се казва на немски мястото, където те спят през зимата?

— А, в бърлога.

— Да, в бърлога. — Двамата се засмяха. Хелена знаеше, че другите пациенти ги наблюдават и не бива да се спира при него повече отколкото при останалите.

— Как е главата? Оздравява с всеки изминал ден, нали?

— Да, все по-добре и по-добре съм. Ще видиш, че някой ден ще стана красив като по-рано.

Тя помнеше деня, когато го приеха. Противоречеше на всякакви природни закони човек да оцелее с такава рана на челото. Тя бутна чашата му за чай с каната и едва не я събори.

— Опа! — засмя се той. — Я кажи, снощи беше ли до късно на танци?

Тя вдигна очи. Той й намигна.

— Да — тя се смути, защото се смееше на такива идиотски неща.

— Та какво танцувате тук във Виена?

— Исках да кажа не, изобщо не съм танцувала. Просто си легнах късно.

— Сигурно танцувате валс. Виенски валс.

— Да, точно така — кимна тя и се съсредоточи върху термометъра.

— Ето така — той се изправи. После започна да пее.