Червеношийката

Заключи входната врата и отвори пощенската кутия до стълбището на партера. Оферта за пица и плик от общинския касиер в Осло. Хари веднага се досети, че го подканят да си плати глобата за неправилно паркиране от миналия месец. Проклинаше късмета си, докато се качваше по стълбите. Купи си петнадесетгодишен форд „Ескорт“ на нищожна цена от някакъв на практика непознат чичко. Малко ръждясал и с изхабен съединител, но пък с шикозен сгъваем покрив. Досега обаче имаше повече глоби за паркиране и сметки от сервиза, отколкото вятър в косите. Освен това този боклук не палеше лесно, затова се налагаше да паркира под наклон, за да може после да го подкара.

Заключи вратата на апартамента си. Представляваше спартански обзаведено двустайно жилище. Подредено, чисто и без килими на лъснатия паркет. Единствените украшения на стената се свеждаха до снимка на майка му и Сьос и плакат за филма „Кръстника“, който отмъкна от кварталното кино като шестнадесетгодишен хлапак. Никакви цветя, свещи или сладникави фигурки. Веднъж закачи на стената табло, където мислеше да залепя пощенски картички, снимки или мъдрости. Видя такива табла в домовете на познати. Скоро откри, че нито получава картички, нито прави снимки. Тогава изряза отнякъде цитат от Бьорнебу

39

:

А тази акселерация в производството на конски сили отново е само израз на акселерацията на нашето разбиране на така наречените природни закони. Това разбиране = страх.

Хари установи с един поглед, че няма съобщения на телефонния секретар (още една ненужна инвестиция), съблече ризата си, сложи я в коша за мръсни дрехи и си взе чиста от изрядно подредената купчинка в шкафа.

Остави секретаря включен (в случай, че се обадят от „Галъп Норвегия“), заключи и излезе.

Без капка сантименталност си купи последните за това хилядолетие вестници от магазина на Али. Хората бързаха към къщи след последните покупки за голямата вечер на хилядолетието. Хари зъзна в палтото си, докато прекрачи прага на ресторант „Скрьодер“. Лъхна го влажната миризма на човешка топлина. Беше доста препълнено, но той видя, че любимата му маса тъкмо се освобождава, и се насочи натам. Възрастният човек, който стана от масата, си сложи шапката, погледна бързо Хари изпод побелелите си, рунтави вежди и безмълвно кимна, преди да си тръгне. Масата се намираше до прозореца и през деня представляваше едно от малкото места, където имаше достатъчно светлината за четене на вестници в слабо осветеното заведение. Хари едва успя да се настани и Мая се появи.

— Здравей, Хари — поизтупа тя покривката със сива кърпа. — Дневно меню?

— Ако готвачът днес е трезвен.

— Не е пил. Ще пиеш ли?

— Така да бъде — вдигна очи той. — Какво ще ми препоръчаш днес?

— Значи — тя сложи ръце на хълбоците си и обяви високо и ясно: — Противно на мнението на хората, този град има най-чистата питейна вода в страната. А най-слабо отровните водопроводи ще намериш в сгради от началото на XX век като тази тук.

— И кой ти каза това, Мая?

— Май беше ти, Хари — смехът й отекна дрезгав и сърдечен. — Цистерната впрочем би ти отивала.

Тя каза последното с доста нисък глас, записа си поръчката и изчезна.

Останалите вестници гъмжаха от статии за новото хилядолетие, затова Хари се зае с „Дагсав исен“. На шеста страница погледът му попадна на голяма снимка на самотна дървена табела с нарисуван на нея слънчев кръст. Осло 2611 км, пишеше на едната стрелка, Ленинград 5 км — на другата.

Статията, подписана от Евен Юл, професор по история, започваше с кратко резюме:

Условията за развитие на фашизма, видени в светлината на растящата безработица в Западна Европа.