Червеношийката

Двадесет и шеста глава

ПСС, Главно полицейско управление, 21 февруари 2000 г.

Хари оглеждаше старателно подредените етажерки, където класьорите стояха изрядно строени в хронологичен ред; стените със закачените дипломи и отличия от развивалата се поетапно кариера. Черно-бяла снимка на Кюрт Майрик на по-млади години във военна униформа с отличителни знаци на майор, докато поздравява крал Улав, висеше точно зад бюрото и се набиваше в очите на всички посетители. Именно тази снимка разглеждаше Хари, когато вратата зад него се отвори.

— Съжалявам, че се наложи да почакаш, Хуле. Седни, моля.

Бе влязъл Майрик. Хари дори не понечи да стане.

— Сега — Майрик се настани зад бюрото, — как мина първата ти седмица при нас?

Майрик седеше с изправен гръб и оголи ред пожълтели, едри зъби по начин, който предизвикваше силно съмнение, че някога през живота си се е упражнявал да се усмихва.

— Доста скучно — призна Хари.

— Хо-хо — Майрик изглеждаше изненадан. — Не може да е било чак толкова зле.

— Е, тук имате по-хубаво еспресо отколкото при нас долу.

— Искаш да кажеш от Отдела за борба с насилието.

— Съжалявам — вдигна рамене Хари, — но ми е нужно време, за да свикна, че сега „ние“ сме ПСС.

— Да, да, трябва да сме търпеливи. За повечето неща. Нали, Хуле?

Хари кимна. Няма смисъл да се биеш с вятърни мелници. Поне не след първия месец, във всеки случай. Дадоха му, както се очакваше, кабинет в дъното на дълъг коридор. В резултат само при крайна необходимост той навестяваше колегите си. Работата му изискваше да чете доклади от регионалните звена на ПСС и да преценява дали конкретният случай трябва да бъде изпратен на по-високо ниво в системата. А Майрик даде повече от ясни инструкции: ако не са глупости, да се предават нататък.

С други думи, Хари се сдоби с работа като филтър за боклуци. Тази седмица пристигнаха три доклада от провинцията. Той се опита да ги изчете бавно, но търпението му си имаше граници. В един от докладите ставаше дума за нова подслушвателна техника, с която никой не можеше да се справи, след като експертът си отишъл. Хари го препрати. Друг съобщаваше за немски бизнесмен в Берген, когото вече не смятаха за подозрителен, защото доставил партидата релси за завеси, за които твърдял, че е дошъл в града. Препрати и него. Трети доклад пристигна от района на Шиен по оплаквания от няколко собственици на къщи в курорта Силян по повод стрелба миналия уикенд. Понеже ловният сезон бе отминал, там пристигнал полицейски служител и започнал разследване. Той намерил в гората празни гилзи от непозната марка. Изпратили гилзите в техническия отдел на КРИПОС

41

, а те на свой ред докладваха, че най-вероятно става дума за муниции от пушка „Мерклин“, много рядко срещано оръжие.

Хари препрати доклада, но първо си направи копие.

— Да, исках да поговорим за една брошура, с която се сдобихме. Неонацистите планират размирици до джамиите в Осло на Седемнадесети май. Става дума за мюсюлмански празник; всяка година е на различна дата и тази година се пада на седемнадесети. Доста родители от чужд произход отказват да пуснат децата си на детското шествие42, понеже трябва да идат на джамия.

— За празника след Рамадана.

— Какво?

— Празник след Рамадана. Това е нещо като Бъдни вечер на мюсюлманите.

— Значи си наясно с техните празници?

— Не. Но миналата година съседите ме поканиха на вечеря. Те са пакистанци. Сметнаха, че е много тъжно да празнувам сам.

— Така ли? Хм — Майрик си сложи очилата, марка „Хорст Таперт“, — ето я и брошурата. Пишат, че е гавра със страната-домакин да празнуваш друго освен националния празник на седемнадесети. И че чернилките получават помощи, но отказват да спазват задълженията на всеки норвежки гражданин.

— Послушно да вика „ура за Норвегия“ по време на шествието — допълни Хари и извади кутия с цигари. Впери очи в пепелника на най-горната етажерка и Майрик кимна в отговор на въпросителния му поглед. Хари запали, вдиша дима дълбоко и се опита да си представи как капилярите по стените на белите му дробове жадно всмукват никотина. Животът му се скъсяваше, а мисълта, че никога няма да откаже цигарите, го изпълваше със странно задоволство. Да плюеш на предупреждението, изписано на цигарената кутия, едва ли е най-екстравагантната форма на протест, измислена от човек, но все пак Хари можеше да си го позволи.

— Виж какво ще успееш да откриеш — поръча му Майрик.

— Добре. Но те предупреждавам: трудно се владея, стане ли дума за скинари.

— Хо-хо — Майрик оголи отново едрите си жълтеникави зъби и Хари се сети на какво му прилича той: на добре дресиран кон.

— Хо-хо.

— Има и друго — продължи Хари. — Става дума за доклада за мунициите, открити в Силян. Тези на пушката „Мерклин“.

— Струва ми се чух за това, да.

— Разтърсих се малко по собствена инициатива.

— Охо?

Хари забеляза хладния тон.

— Проверих оръжейния регистър от миналата година. В Норвегия няма регистрирани такива пушки.

— Това не ме изненадва. Списъкът вероятно вече е бил проверен от други служители в ПСС, след като си изпратил доклада, Хуле. Това вече не е твоя работа, знаеш как е.