Червеношийката

Петчленното семейство слезе от влака и неочаквано цялото купе остана изцяло на тяхно разположение. Влакът потегли бавно и Хелена зае мястото до прозореца, но не виждаше почти нищо в тъмнината, само очертанията на сградите покрай железопътните линии. Той седеше точно срещу нея и я наблюдаваше с лека усмивка на устните.

— Вас, австрийците, ви бива да заслепявате хората — подхвърли той. — Не виждам и една-единствена светлинка.

— Бива ни да правим това, което ни кажат — въздъхна тя.

Погледна часовника. Наближаваше два.

— Следващият град е Залцбург. Намира се точно на границата с Германия. А после…

— Мюнхен, Цюрих, Базел, Франция и Париж. Вече ги изреди три пъти — наведе се напред и стисна ръката й. — Всичко ще се нареди, ще видиш. Ела да седнеш при мен.

Тя се премести, без да пуска ръката му, и леко отпусна глава върху рамото му. Той придоби съвсем различен вид, когато си облече униформата.

— Значи този Брокхард е изпратил нов болничен лист, който важи за една седмица?

— Да, каза, че щял да го изпрати по пощата вчера след обяд.

— Защо удължава престоя ми с толкова малко дни?

— За да може по-лесно да контролира положението. И мен. Всяка седмица щеше да ме кара да му давам достатъчно убедителна причина, за да удължи болничния ти лист, разбираш ли?

— Да, ясно — кимна той и младата жена забеляза как мускулите на челюстите му се стегнаха.

— Хайде да не говорим повече за Брокхард — помоли Хелена. — По-добре разкажи някоя история.

Погали го по бузата и той въздъхна дълбоко.

— Коя искаш да чуеш?

— Която и да е.

Разказите. С тях спечели вниманието й в болницата „Рудолф II“. Толкова много се различаваха от историите на другите войници. Урия разказваше за доблест, приятелство и надежда. Като онази история през нощта, когато се прибрал от караул и заварил пор върху гърдите на най-добрия си другар. Той спял, а животното се канело да разкъса гръкляна му. Разстоянието било почти десет метра, а в бункера с черните стени от пръст — тъмно като в рог. Но той нямал избор, опрял пушката до бузата си и стрелял, докато изпразнил пълнителя. Изяли пора за обяд на следващия ден.

Имаше много такива истории. Хелена не помнеше всички, но се сещаше, че започна да слуша внимателно. Разказваше увлекателно и забавно, а за някои случки се колебаеше дали да им вярва. Но й се искаше да повярва, защото бяха като противоотрова срещу другите истории, онези за безнадеждните съдби и безсмислената смърт.

Докато мрачният влак бавно се клатеше и друсаше в нощта по скоро ремонтираните релси, Урия разказваше как застрелял руски снайперист в ничията земя, излязъл и направил християнско погребение на атеиста-болшевик с псалми и всичко останало, както си му е редът.

— Можех да чуя аплодисментите от руската страна — разказваше Урия. — Така хубаво пях онази нощ.

— Наистина ли? — засмя се тя.

— По-хубаво от певците, които си слушала в Щатсопер.

— Лъжец такъв.

Урия я привлече към себе си и запя тихичко в ухото й:

Ела на кладата по късна доба
и виж как пламък силен аленее.
Очаква вярност и във гроба
водачът, що победата копнее.

Ще зърнеш миналото наше
във пламъка на съскащата клада;
народа наш по пътя към целта;
как твойте братя в труд и битка страдат.

Във битката на нашите деди
загина не един и не една.
И хиляди живота си са дали
във битката за нашата страна.
Ще видиш там и нашите мъже
в студа на север къща хранят
от тежък труд те черпят сили
земята родна, за да бранят.

Ще видиш наши братя с имена прочути,
които и след хиляди години тук
се помнят и се споменават.
Живеят в нас на север и на юг.

Но най-велик е онзи, който
издигна аления флаг.
И вечно ще го тачим Квислинг

45

. За него палим огън в този мрак.

Урия млъкна и погледна вяло през прозореца. Хелена разбра, че мислите му отлетяха надалече и го остави на спокойствие. Прегърна го през гърдите.

Трак-трак-трак.

Звукът сякаш идваше от нещо, което тичаше под тях по релсите и се опитваше да ги спре.

Тя изпитваше страх. Не толкова от предстоящата неизвестност, колкото от мъжа, към когото се притискаше. Сега, в непосредствена близост до него, сякаш всичко, което бе видяла и с което бе свикнала от разстояние, изчезна.