Читаем Червеношийката полностью

Заслуша се с надежда да долови ударите на сърцето му, но поради твърде силното тракане по релсите се наложи да се задоволи само с предположението, че там вътре има сърце. Надсмя се над себе си и по цялото й тяло преминаха радостни тръпки. Каква блажена лудост! Не знаеше абсолютно нищо за него — той бе споменал толкова малко неща за себе си, само тези истории.

От униформата му се носеше мирис на мухъл и за миг й хрумна; че така сигурно мирише униформата на войник, лежал известно време мъртъв на бойното поле. Или е бил погребан. Но откъде се появиха тези мисли? Напоследък бе толкова напрегната, че едва сега забеляза колко е изтощена.

— Поспи си — подкани я той в отговор на мислите й.

— Да — промърмори тя. Стори й се, че чу сигнал за въздушна тревога в далечината, докато светът около нея бавно изчезваше.

— Какво?

Чу собствения си глас, усети как Урия я разтърси и скочи. При вида на мъжа в униформа на вратата първо помисли, че са загубени, че са ги хванали.

— Билетите, ако обичате.

— О — изплъзна се от устата й. Опита се да се съвземе, но усещаше изпитателния поглед на кондуктора върху себе си, докато трескаво ровеше в чантата. Най-после откри жълтите хартиени билети, които купи на гарата във Виена, и ги подаде на кондуктора. Той започна да ги разглежда, люлеейки се напред-назад в такт с движенията на влака. Отне му повече време, отколкото й се искаше.

— За Париж ли пътувате? — попита той. — Заедно ли?

— Точно така — потвърди Урия.

Кондукторът, възрастен човек, ги погледна.

— Не сте австрийци, ако съдя по произношението.

— Не. Норвежец съм.

— А, Норвегия. Там било много красиво, така съм чувал.

— Да, благодаря. Вярно е.

— Значи доброволно сте се записали да се сражавате за Хитлер, така ли?

— Да. Бях на Източния фронт. На север.

— Така ли? Къде на север?

— До Ленинград.

— Хм. А сега отивате към Париж. Заедно с вашата…?

— Приятелка.

— Приятелка, точно така. В отпуск ли сте?

— Да.

Кондукторът продупчи билетите.

— Виенчанка? — попита той Хелена и й подаде билетите.

Тя кимна.

— Виждам, че сте католичка — той посочи разпятието на верижка върху блузата й. — Също като съпругата ми — облегна се назад и огледа коридора на вагона. После се обърна към норвежеца:

— Вашата приятелка показа ли ви катедралата „Свети Стефан“ във Виена?

— Не. Лежах в болница и за жалост не успях да видя кой знае колко от града.

— Разбирам. Сигурно в католическа болница?

— Да. В „Рудо…“

— Да — прекъсна го Хелена. — В католическа болница.

— Хм.

„Защо този кондуктор не си тръгва“

, помисли си Хелена.

Възрастният мъж се изкашля отново.

— Да? — попита накрая Урия.

— Не е моя работа, но дано не сте забравили да си вземете документи, че сте в отпуск.

— Документи ли? — изненада се Хелена. Вече два пъти бе ходила с баща си до Франция, но изобщо не й мина през ума, че им трябват други документи освен паспорт.

— Да, за вас едва ли е проблем, Fraulein

46
, но за вашия приятел в униформа е крайно необходимо да носи документи, удостоверяващи къде е настанен и къде отива.

— Ама естествено, че имаме такива документи — избухна тя. — Да не мислите, че пътуваме без тях?

— Не, не, разбира се — побърза да каже кондукторът. Само исках да ви подсетя. Едва преди няколко дена… той премести погледа си върху норвежеца, — … хванаха млад мъж, очевидно без разрешение за дестинацията си и следователно го сметнали за дезертьор. Изведоха го на перона и го разстреляха.

— Шегувате ли се?

— За жалост не. Не искам да ви плаша, но войната си е война. А и вие разполагате с всичко необходимо, така че няма за какво да се тревожите, като стигнем на границата с Германия точно след Залцбург.

Кондукторът кимна.

— Благодаря — отвърна Урия.

Кондукторът се изкашля:

— Имах син на ваша възраст. Загина на Източния фронт, до Днепър.

— Съжалявам.

— Да, извинете, че ви събудих, Fraulein. Mein Herr47.

Отдаде чест и си тръгна.

Хелена провери дали вратата е плътно затворена и зарови лице в ръцете си.

— Как може да съм толкова наивна! — хълцаше тя.

— Недей, недей — прегърна я той. — Аз трябваше да помисля за разрешителното. Та аз знаех, че не мога да се движа свободно насам-натам.

— Ами ако им кажеш за болничния лист и им обясниш, че ти се е приискало да се поразходиш до Париж? Той е все пак част от Третия райх, той е…

— Ще се обадят в болницата и Брокхард ще им съобщи, че съм избягал.

Притисна се към него и зарида в скута му, а той галеше кестенявите й, гладки коси.

— Освен това трябваше да се замисля и да си дам сметка, че е прекалено фантастично, за да бъде истина — разсъждаваше на глас той. — Искам да кажа — аз и сестра Хелена в Париж?

Тя долови весела нотка в гласа му:

— Не, може би скоро ще се събудя в болничното легло и ще си помисля: ама че кошмар сънувах! И ще се зарадвам, защото ти ще дойдеш със закуската. Впрочем ти си дежурна утре, нали не си забравила? Тогава ще ти разкажа за онзи път, когато Даниел отмъкна двадесет порции храна от група шведи.

Тя повдигна обляното си в сълзи лице към него.

— Целуни ме, Урия.

Двадесет и осма глава

Курортът Силян, област Телемарк, 22 февруари 2000 г.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры