Червеношийката

Едвард сложи ръка върху рамото на Дале и понеже той се обърна бързо и рязко, Едвард се подхлъзна на леда, разтопен и гладък заради слънцето. Поне зимата е мека, помисли си Едвард и се разсмя, както си лежеше по гръб, но смехът му секна, защото се озова непосредствено пред дулото на Дале.

— Passwort30! — извика Дале. Над мерника Едвард видя широко отворено око.

— Ей, ей. Това съм аз, Дале.

— Passwort!

— Махни тази пушка! Аз съм: Едвард, дявол да го вземе!

— Passwon!

— Gluthaufen31.

Едвард усети как бавно започна да го обзема паника; ето, Дале вече сложи пръст на спусъка. Глух ли е този човек?

— Gluthaufen! — извика той с всичка сила. — Gluthaufen, по дяволите!

— Fehl! Ich schiessel32.

Боже мой, това момче се е побъркало! Изведнъж Едвард се сети, че тази сутрин бяха сменили паролата. След като той тръгна към Северния корпус! Пръстът на Дале натисна спусъка, но той не искаше да помръдне назад. Над окото му се появи странна бръчка. После вдигна предпазителя и отново го взе на мушка. Дали следва трагичен край? След като оцеля във войната, дали щеше да умре от куршум на травматизиран сънародник? Едвард се втренчи в черното дуло; очакваше да види внезапната искра. Дали ще успее да я види? Боже мой, Исусе Христе! Отмести поглед от дулото към синьото небе над тях, на чийто фон като черен кръст се открояваше руски изтребител. Беше препалено нависоко, за да го чуе. После затвори очи.

— Engelstimme!33 — извика някой до тях.

Едвард отвори очи и видя как Дале премига два пъти зад мерника.

Беше Гюдбран. Допря главата си до бузата на Дале и извика в ухото му.

— Engelstimme!

Дале свали пушката. После се ухили на Едвард и кимна.

— Engelstimme — повтори той.

Едвард затвори очи и въздъхна с облекчение.

— Носиш ли писма? — попита Гюдбран.

Едвард с мъка се изправи на крака и даде на Гюдбран снопче пликове. Устните на Дале все още се кривяха в налудничава усмивка, но по лицето му си остана все същото празно изражение. Едвард хвана здраво дулото на пушката му и доближи лицето си до неговото.

— Има ли някой там вътре, Дале?

Искаше да го каже с обичайния си глас, но се чу само дрезгав, задавен шепот.

— Не чува — обясни Гюдбран, докато разглеждаше писмата.

— Не знаех, че е толкова зле — Едвард размаха ръка пред лицето на Дале.

— Не би трябвало да е тук. А, ето писмо от семейството му. Покажи му го и ще разбереш какво имам предвид.

Едвард взе писмото и го показа на Дале, ала то не предизвика никаква реакция освен кратка усмивка. После Дале отново поде зяпането във вечността или каквото там бе открил погледът му.

— Прав си — съгласи се Едвард. — Не е с всичкия си.

Гюдбран подаде на Едвард писмо.

— Как са нещата у дома? — попита той.

— Ами, знаеш как — Едвард се загледа в плика.

Гюдбран не знаеше, защото с Едвард не бяха разговаряли много-много от миналата зима. Колкото и странно да звучи, дори при такива обстоятелства нищо не пречи на двама души спокойно да се избягват, стига да имат достатъчно желание. Не че Гюдбран не харесваше Едвард, напротив, уважаваше дълбоко мьондалеца. Смяташе го за умен мъж, смел войник и стабилна опора на младите и новодошлите в състава. През есента повишиха Едвард в Scharfiihrer34, което съответстваше на сержант в норвежката армия, но отговорностите му си останаха същите. Тогава Едвард се пошегува, че са го повишали, защото всички други сержанти измрели и останали много сержантски фуражки в излишък.

Гюдбран много пъти бе мислил колко добри приятели можеха да станат двамата при други обстоятелства. Но случилото се миналата зима, изчезването на Синдре и мистериозната поява на трупа на Даниел, ги отчуждаваше през цялото време.

Глух звук от далечна експлозия наруши тишината. Последва тракането на картечници, които разговаряха една с друга.

— Играта загрубява — не толкова констатира, колкото попита Гюдбран.

— Така е — отвърна Едвард. — Заради проклетото меко време провизиите ни затъват в калта.

— Налага ли се да отстъпим?

Едвард вдигна рамене.

— Някоя и друга миля може би. Но пак ще се върнем.

Гюдбран заслони очи с ръка и погледна на изток. Нямаше желание да се връща обратно. Искаше да се прибере у дома и да види дали там има живот за него.

— Виждал ли си норвежката табела на кръстовището под лазарета, онази със слънчевия кръг35? — попита той. И стрелката, сочеща пътя на изток, където пише „Ленинград 5 км“?

Едвард кимна.

— Помниш ли какво пише на стрелката, обърната на запад?

— Осло — отговори Едвард — 2611 км.

— Далече е.

— Да, далече е.

Дале остави на Едвард да задържи пушката му и сега седеше на стръмнината с ръце, заровени в снега пред него. Главата му клюмаше между тесните рамене, сякаш е пречупено глухарче. Чуха нова експлозия, този път по-близо.

— Благодаря ти за…

— Няма защо — побърза да го успокои Гюдбран.

— Видях Улаф Линдвиг в лазарета — сподели Едвард.