Червеношийката

— Не за това попитах — гласът звучеше хладен и трошлив като парче лед.

Свере се опита да измъкне ръката си, но не успя. Не можеше да се освободи от хватката на някакъв дъртак!

— Попитах те дали можеш да ми помогнеш и искам отговор. Да или не? Ясен ли съм?

Свере усети как у него се пробуди кръвожадната му ярост, неговият стар враг и приятел. Но засега не бе изместила другата мисъл: десет хиляди крони. Имаше кой да му помогне — един много специален човек. Няма да излезе евтино, но Свере не допускаше старецът да се пазари за комисионната.

— Аз… мога да ти помогна.

— Кога?

— След три дена. Тук. По същото време.

— Глупости! Няма да намериш такава пушка за три дена — отпусна хватката старецът. — Но тичай при оня, който може да ти помогне, и го помоли да тича при следващия, дето може да му помогне, а после ще ме намериш тук след три дена, за да уговорим времето и мястото на доставката.

Свере вдигаше сто и двадесет килограма от лежанка, как успява този мършав старец да…

— Кажи, че ще платя за пушката в брой в норвежки крони при доставката. Ще получиш останалите си пари след три дена.

— Така ли? Ами ако просто взема парите…

— Тогава ще се върна и ще те убия.

Свере разтърка китката си. Не помоли за разяснение.

Леденостуден вятър метеше тротоара пред телефонната кабинка до банята недалеч от „Пицарията на Херберт“. Свере Улсен набра номера с треперещи пръсти. Ама че студ! А и ботушите му се бяха пробили на върховете. От другата страна вдигнаха слушалката.

— Да, моля?

Свере Улсен преглътна мъчително. Защо този глас винаги го кара да се чувства толкова неудобно?

— Аз съм. Улсен.

— Говори.

— Един човек иска да се сдобие с пушка. „Мерклин“.

Не последва отговор.

— Точно като влакчетата — добави Свере.

— Знам какво е „Мерклин“, Улсен — гласът отсреща звучеше равен и неутрален, но Свере нямаше как да не забележи презрението. Замълча, защото въпреки омразата към мъжа от другия край страхът му надделяваше, не се срамуваше да си го признае. На онзи му се носеше славата на опасен човек. Съвсем малко на брой хора от тези среди бяха чували за него и дори Свере не знаеше истинското му име. Но чрез връзките си неведнъж бе спасявал от неприятности Свере и другарите му. Правил го бе в името на Делото, естествено, не че имаше слабост към Свере Улсен. Ако Свере познаваше друг човек, който би му доставил исканата пушка, веднага на драго сърце щеше да се свърже с него.

Гласът продължи:

— Кой пита и за какво му е оръжието?

— Един старчок, не съм го виждал преди. Твърди, че бил един от нас. И не попитах точно на кого иска да види сметката, така да се каже. Може би на никого. Може да му трябва само за…

— Млъквай, Улсен. Изглеждаше ли платежоспособен?

— Беше облечен изискано. И ми даде хилядарка само за да му кажа дали ще му помогна.

— Дал ти е хилядарка, за да си траеш, не за да говориш.

— Вероятно.

— Интересно.

— Ще се срещна с него след три дена. Тогава иска да знае дали ще успеем.

— Ние!

— Да, тоест…

— Искаш да кажеш дали аз ще успея.

— Естествено. Но…

— Колко ще ти плати за цялата работа?

Свере се поколеба.

— Десет бона.

— И от мен ще получиш толкова. Десет. Ако има сделка. Ясно?

— Ясно.

— За какво ще получиш десетте бона?

— За да си трая.

Свере затвори. Пръстите на краката му бяха напълно безчувствени. Нуждаеше се от нови ботуши. Остана прав и се загледа в празна опаковка от чипс, изоставена на произвола на вятъра. Той я подмяташе и сетне я запрати към паркиралите наблизо коли.

Двадесета глава

„Пицарията на Херберт“, 15 ноември 1999 г.

Старецът пусна след себе си стъклената врата на „Пицарията на Херберт“ и тя се затвори. Спря на тротоара и зачака. Край него мина пакистанка с детска количка и увита в шал глава. Пред него профучаваха автомобили и в страничните им прозорци той виждаше неясното отражение на собствения си образ и на големите прозорци на пицарията зад себе си. Вляво от входната врата голям кръст от тиксо покриваше отчасти стъклото на мястото, където навярно някой се бе опитал да го разбие. Шарката от бели пукнатини по него напомняше паяжина. Зад стъклото се виждаше Свере Улсен, все още до масата, където уточниха детайлите. Товарното пристанище в залива Бьорвика след три седмици. Пристан 4. В два през нощта. Парола: Voice of an Angel26. Сигурно е името на някое поп парче. Никога не го бе чувал, но заглавието е повече от подходящо. Цената за жалост не е толкова добра. Седемстотин и петдесет хиляди. Но не му и хрумна да се пазари. Сега въпросът се свеждаше само до едно: дали ще спазят своята част от сделката, или ще го ограбят долу на търговското пристанище. Призова към лоялност, когато обясни на младия неонацист, че е воювал на фронта, но се съмняваше дали онзи му повярва. И дали това има някакво значение. Дори съчини какво да разказва за военната си служба в случай, че младокът го попита. Но онзи не се поинтересува.